Съществува един особен, метафизически русофил, чийто тип у нас съвсем не прилича на белокосите митингаджии на Волен Сидеров или на костюмираните „експерти по ядрена енергетика“, водени от един бивш български президент.

Метафизическият русофил е друг: „консерватор“ е и се изявява най-често по страниците на списания, в които се критикува либералния глобализъм и турбокапитализъм (но пък се рекламират часовници за хиляди евро). Понякога се изявява и по телевизията (никога в спор с „противоположна гледна точка“, както се налага на либералните „политикани“ – видът е строго „интелектуален“ и държи журналистът да му изпрати въпросите си предварително). Саркастичен е и е „дълбок“. Цитира руските класици и великите руски старци. Стои над „политиката“, направо на територията на есхатологията и апокалиптиката. За него Русия не е nomen (име), а numina (дух). И всички, които по една или друга причина са днес у нас „русофоби“ (това понятие бе изобретено, за да клеймят по-лесно с него всеки, който е критично настроен към Вл. Путин и не споделя, че „Европа е в разпад“), е за него користолюбив и тесногръд „либерал“, без способност за полет на духа, религиозна задълбоченост и ноуменално умозрение. Метафизическият русофил е типаж със замисловат показалец, опрян на бузата и кахърна физиономия.

Ето някои от прозренията му (взети са от различни представители на този вид) с моя кратък коментар.

* * *

Държавите граничели една с друга, а Русия граничела с Бога – бил казал Рилке.

Възможно е. И големите поети могат да кажат по някоя глупост (даже им прилича, защото в техните уста дори глупостите звучат красиво)… Русия граничи с Бога…

Никога не е граничила с калната селска степ, където „баринът“ насъскал кучетата си срещу ратайското момченце, което по невнимание наранило едно от тях и те го разкъсали пред очите на собствената му майка (това за сведение е по Достоевски).

Не е граничила с алкохолизираните сибирски бараки, където оскотели мъже и жени варят „самогон“ от омазнени табуретки, защото „типичният руски вертикал на властта“ ги е изгубил от погледа си някъде там, долу, „по границата с Бога“.

Не е граничила с „преизподнята ГУЛАГ“, почти съвпадала с нейната „необятна“ територия за цели 70 години.

Ако Русия „граничи с Бога“, тя граничи и с ада. Впрочем, не казвам нищо богохулно – всеки християнин трябва да знае, че и целият тукашен свят въобще граничи „нагоре“ с Бога, а „надолу“ с ада. Това е, така да се каже, метафизическата му локализация.

Но Русия не е локализирана в „този свят“ като останалите „профанни“ държави. Това ни внушава метафизическият русофил.

* * *

„Онова, което „западните“ никога няма да простят на Русия е Православието“ – бил рекъл напоследък Сергей Лавров и то било „напълно правдоподобно“. Какъв замах, каква дълбочина! Не ГУЛАГ, не завладяването на половин Европа след 1945 г., не анексирането на Крим в нашите собствени дни! Не убийството с полоний на Александър Литвиненко и с куршум на Анна Политковска. Не ежеседмичните нарушавания на въздушното пространство на Норвегия, Швеция, Финландия, Великобритания, не Донбас и Луганск. Не шпионската база край Ниш (за която между редовете ни осведомиха дори нашите медии), не варварските бомбардировки над Алепо и избитите с хлорни бомби мъже, жени и деца от „приятеля“ Асад. Не! Това са профанни неща, в които обичат да се „зацепват“ повърхностните „русофоби“. В дълбочина, в дълбочина – не могат да простят на Русия Православието.

Как ли го „прощават“ на гърците, на румънците, на българите? Или то е защото по тези земи, доколкото не е руско, то не е и Православие, а някаква жалка руина, битова „попщина“, крепяща се още само благодарение на подкрепата на Негово Светейшество Кирил, „патриарх Московский и всея Руси“.

Защото Православие извън Русия и въобще няма, откак на историческата сцена се е появил „Третият Рим“.

Православието и извън Русия е рускост. Ако не е, може да е само „икуменизъм“, „пълзяща апостасия“, „модернизъм“, Критска „конференция“ на десет поместни отломки. Всички православни, които не са русофили (според нашия герой) са само законспирирани „либерали“ – храненици на Ватикана или на Световния съвет на църквите.

Трябва да се отлъчат!

* * *

Всъщност за захлипващия се от възторг „християнски“ русофил Христос изглежда и след Възнесението Си не е „възлязъл на небесата“, не „седи отдясно на Отца“, както е според Символа на вярата. Той живее в Русия, където продължава да я обхожда „открай докрай с босите Си нозе“. Ето защо целият „останал“ свят не може да се примири със самия „факт на Русия“. „Фактът Русия“ е „небето на земята“, „хилядолетното царство на Светия Дух“. Да имат да взимат разни средновековни йоахимити и миленаристи! Метафизическата русофилия е миленаризъм с постоянно критично висока ментална температура. Историософска треска, практически неподлежаща на лечение.

* * *

Забелязали ли сте, че за метафизическия русофил всички руски писатели изглежда са все еманация на „самата Русия“, изразители не на собствения си талант, а на „вечната Русия“, на метафизическия „факт“ Русия? Русия по дефиниция си е извоювала правото да присвоява своите гении. Те са тя и тя – това са те.

Затова, когато обяснява Русия, метафизическият русофил може да си служи свободно с цитати от нейните гении, все едно, че цитира самата „Русия“, а когато трябва да признае греховете й трябва да се огледа към „евреите-болшевики“, към „комунистите“, които са „съветски“ но не „руски“ и тази разлика „е вероизповедна“.

Чрез Достоевски говори „сърдоболната душа на Русия“, чрез Тютчев пее „самото сърце на Русия“, чрез Солженицин говори „великото страдание и съвест на Русия“. Да сте чували някога, че чрез Дикенс да говори „душата на Англия“, че някаква „метафизическа, вечна“ Франция се изказва чрез романите на Виктор Юго, чрез писанията на Шатобриан и Франсоа Мориак? Единствено в десетилетията на нацистката „треска“ на Германия Вагнер и Ницше, Гьоте и Бетовен са представлявали не себе си, а персонализирала се артикулация на трансценденталния „германски“ Geist.

Европейските култури и литератури имат персоналии и номиналии – те са изпълнени с nomina. Руската литература е „универсалия“, тя е numina. И има своите инкарнации. За метафизическия русофил те вплътняват една Русия, която далеч не е просто политическо, етническо и т. под. образувание. Тя е метафизически Субект. Това, разбира се, е така, защото Западът е „буржоазен“, „индивидуалистичен“, „калвинистки“, а Русия – по православному „холистична“.

Аз пък казвам, че това си е същинска идололатрия. Изграждане на огромен истукан, инсталиран някъде на изток от Буг и Днепър, в „златната глава“ на който се вгражда душата на реално живите (споменатите Достоевски, Тютчев, Солженицин и т. н.), за да придобие истуканът душа, за да станат душите на живите – душа на истукана.

Уви, нерядко, на изток от Буг и Днепър живите наистина сами предават душите си на истукана. Това се нарича „небуржоазност“, „смирение“. И захранва произвеждането на въплътените универсалии, за които стана дума: „вечната Русия“, „метафизическият факт Русия“ и т. н.

* * *

Призванието на Русия (разбира се на „вечната“, на „метафизическата“, не на онази ежедневна, за която единствено имат сетиво „либералите“) било „да наказва силния за неговата наглост“ и „да привлича слабите за реванш срещу силните“, твърдял някакъв (днешен) „забележителен руски мислител“.

Това със сигурност се отнася до „интелигибелната“ Русия, която са способни да съзерцават в „умопостигаемия свят“ само онези със замисловатия показалец до бузата и кахърната физиономия.

Защото емпиричната, днешната, през тези наши дни се е концентрирала около „великата сила“ Сирия и „наказва“ наглите жители на град Алепо. Също „наказва“ населението на източна Украйна (пардон, не него, а г-жа Нюланд, защото Украйна не съществува, налична е само Америка, която „изобретява“ подобни политически субекти само за да сервира накрая Русия на себе си, барабар с „пуйката в Деня на благодарността“). Русия е привлякла днес като вълшебната лампа на Аладин „слабия“ Китай, „клетниците“ от Иран, отстояващият „своеобразната си култура“ Ким Чен Ун – все „слаби“, на които е решена да даде реванш срещу силните. Но… това е пълзяща либерална емпирия, плашило за съхраняване на живота на „десните“ в България.

САЩ, помним го, водиха десетилетна „мръсна война“ далеч от пределите си, във Виетнам и никога не можаха да ни обяснят какво въобще дирят там. Русия обаче – обяснява ни метафизическият русофил – спасява Сирия (пардон – спасява света в Сирия) от „глобалната заплаха на ислямизма“ (загнездена точно в Алепо), съхранява образа си на велика сила, способна „да накаже силните за тяхната наглост“. Ето ви го метафизическото обяснение за военното й присъствие на източното Средиземноморие. Нима не го проумявате, слепи либерали? Четете цитирания „забележителен руски мислител“, за да го разберете, ако можете!

* * *

Либералите-русофоби преживявали буржоазна Европа и турбокапиталистическа Америка като „антропологична норма“, изпитвали почти еротичен трепет да се фотографират с американския посланик у нас. Възможно е и да го правят. Но никога не съм виждал по-горещ метафизически захлас от онзи, който е присъщ на русофилите ни. Преди век, век и половина руският цар, на каквато и възраст да би се изкачил на Кремълския си престол, заедно с „политическото си тяло“ (по Е. Канторовиц), е бил инстинктивно и по определение наш „дядо“ – „дядо Иван“, почти апокалиптичен, почти иконичен старей – πρεσβ?τερος на света.

Сетне: за повече от четири десетилетия русофилите ни живееха с руснака като с „по-голям брат“, инфилтрираха в нашия по своему трезв и неемотивен език руските двойно умилкващи се умалителни – сдобиха ни с „братушки“, подлагаха уста на Брежневските поцелуи „рот в рот“. Сега пък направо произведоха Путин и путиновите в епископи на душите ни, без общение с които ни грози неминуемо узаконяване на еднополовите бракове и замяна на биологичния ни пол с фантомния „джендър“. Не, Путин не е просто политик, държавник (като протестантката Меркел). Той е κατ?χων (онзи, който задържа идването на антихриста и края на света).

Възможно е определени млади кариеристи и да идеологизират повече от нормалното „евроатлантизма“, Америка като „съдба на света“ и т. н. Но не съм забелязал да съществува нещо дори далечно напомнящо на „евро-атлантическа метафизика“, на „вечни Съединени Щати“, на „бащата от Вашингтон“. Никой никога не е виждал „душата на Европа“, не е усещал с кожата си „апокалиптичната заплашеност“ на либерализма.

Тъй че инфантилният възторг на фотографиращите се с американския посланик ми се вижда доста по-безобиден от религиозната вреченост на „вечната Русия“. В първия има нещо смешно, втората е същинско идолопоклонство.

* Коментарът е от портал Култура