В Русия отдавна е обявен за фалшив ветеран, но у нас си остава герой

В началото на 50-те години на ХХ век Съветският съюз е разтърсен от сензационна новина - открит е последният жив участник в Руско-Турската война от 1877-1878 г. Оказва се, че по онова време Константин Викентиевич Хруцки е на преклонна възраст и живее в Новоросийск, но въпреки това е със запазена памет и разказва уникални случки от живота си в миналото.

Той бил старши подофицер от Лейбгвардейския Преображенски полк, носител на Георгиевския кръст 3-та и 4-та степен, участник в боевете за Плевен и отбраната на Шипка, донесъл оттам „камък, окъпан с кръвта на руски и български войници".

Славата му главоломно нараства и скоро прехвърля границите на огромната държава, като достига до България. Нещо повече - през септември 1955 г. вече 102-годишният братушка, придружаван от внука си Виктор Воронцов след толкова много години посещава отново нашата страна след Освобождението. Визитата е по покана на Националния комитет на българо-съветската дружба, където е приет на държавно ниво, той всъщност става национален герой.

В онези години събитието предизвиква истински фурор у нас и видни държавни и партийни дейци се надпреварват да се снимат със заслужилия столетник. Вестници, кинопрегледи и музеи се надпреварват да говорят и пишат за него.

След толкова години той има възможност отново да посети местата на знаменитите исторически битки, в които е участвал. Водят го на Шипка, в мемориалния мавзолей-костница в Плевен и дори да положи цветя на паметника на съветската армия в София.

В българската столица той се снима и пред витрината със Самарското знаме във Военноисторическия музей. Отрупват го и с най-висши държавни отличия. А и той самият с учудваща жизненост разказва любопитните си спомени си за сраженията, в които е участвал. Хруцки се сражава край Плевен и е очевидец на зверствата на турския аскер срещу пленени руски войници и гаврата с труповете на убитите. Тези факти са увековечени и от художника Верешчагин.

Хората се стичат масово на срещите с него и всеки му носи по нещо в знак на признателност, разказват свидетели на триумфалното му завръщане. По села и паланки му подаряват живи агнета. У нас специално за него му е ушита и опълченска униформа. В Двореца на пионерите в София учудващо жизненият старец дори пее оригинални бойни песни от войната.

Накрая от България той си тръгва с цял един вагон подаръци. А после внукът му въодушевен пише, че от този момент нататък всеки ден пионерите в Новоросийск, където живеел Хруцки, му изпращали файтон. Той сядал, нагизден с униформата и ордените си за храброст и с достолепие обикалял града.

През 1955 г. по инициатива на Общославянския комитет Хруцки е награден с медал „За военна заслуга", а след това и с българското отличие орден „Георги Димитров".

Години след това от София до Новоросийск се изпращат писма и колети с подаръци. През 1960 г. посещава България за втори път. А след смъртта на Константин Викентиевич през 1969 г. в българските вестници са публикувани личните съболезнования, не на друг, а на самия Тодор Живков към вдовицата на Хруцки - с 50 години по-младата от него Вера Лукинична.

През десетилетията след смъртта му (казват, че доживял рекордните 115 години), нашият народ също не забравя за подвизите на "братушката". Даже през 1988 г., по случай 110-годишнината от Освобождението, "Балкантон" издава плоча със записи на автентичните разкази за войната на Хруцки.

През 2000 г. Марин Михов, бивш уредник на Военноисторическия музей в София, с гордост изпраща снимка на героя за историческа рубрика на в. "24 часа" и с вълнение пише за нея: "Тази снимка от семейния ми архив е запазила образа на Владимир Викентиевич Хруцки - последният жив участник в Руско-турската война. На снимката дядо Хруцки е с пионери. Момичето, което държи микрофона, е дъщеря ми. Тя беше още малка за пионерче, но много искаше да види героя от Освобождението и се разплака. Вързахме и на нея една връзка."

Независимо от тази идилична картина историята на последния опълченец има неочаквано продължение, което остава неизвестно в България и до наши дни. За съжаление, още по съветско време случаен повод дава основание за съмнение в автентичността на иначе безспорно интересните свидетелства на Хруцки.

Банална инвентаризация в регионална музейна колекция поставила началото на серия от неприятни разкрития. Според спомените на бившия директор на градския музей в Новоросийск А. В. Дмитриев, един ден му е даден часовник, който според придружаващата бележка е връчен на В. К. Хруцки за преминаването на Дунава под турски кръстосан огън на 15 юни 1877 г., вероятно от генерал Скобелев. Оказало се обаче, че часовникът е произведен в съветско време.

След учудващото несъответствие специалистите се вглеждат по-внимателно в цялата биография на двойния герой. Изведнъж те се сетили, че не са запазени никакви други материални доказателства за живота на Константин Викентиевич Хруцки. Почти цялата информация се основава на собствените му разкази.

Не са оцелели документи, които да потвърждават участието на Хруцки в Руско-турската война. Кръстът на Свети Георги, който Константин Викентиевич постоянно носел, също така и не попадна в ръцете на специалисти, а номерът му останал неизвестен.

Постепенно на бял свят излизат и още противоречия. Въпреки много добрата памет на Хруцки, автобиографията му, когато се изучава, се оказва пълна с исторически грешки. Така в нея от 12 декември 1954 г. се съдържа информация, че е получил бойно кръщение при освобождението на Варна, въпреки че, както е известно руските войски влизат във Варна едва след края на войната. Например, според Хруцки, той е награден с персонализиран часовник за това, че заедно със своите другари войници, под турски огън на 15 юни 1877 г., той героично пресича Дунава. И в хода на по-нататъшните военни действия, ако се вярва на неговите спомени, Хруцки се озова в различни сектори на фронта, независимо от реалната хронология и реалния боен път на Преображенския полк, в който е служил.

На среща с пионери в Ставропол през август 1955 г. Хруцки казва, а репортер от местния вестник "Ставрополская правда" записа спомените му за боевете:

"Помня колко трудно беше преминаването на Дунава. На лодки, салове или дори просто плувайки, под непрекъснатия огън на турците, ние преминахме на отсрещния бряг на реката. Последваха тежки боеве в планините. Бях с чин старши подофицер и със своите войници заобиколих височините и по този начин нахлух в тила на врага. За храбрите си действия при преминаването на река Дунав бях награден с часовник."

По-късната му автобиография от 28 март 1957 г. също съдържа исторически несъответствия.

Самият Преображенски полк, който тръгва на поход от столицата едва на 28 август 1877 г., не успява да премине Дунава при Зимница на 15 юни. Полкът не участва нито в освобождението на Плевен, нито в отбраната на Шипка, за което пък уж Хруцки получава Георгиевски кръст.

Понякога в разказите му се появява още един часовник, получен като отличие в многобройните битки, в които е участвал. Странно, но на задния му капак печатът е „GZCH 1 на името на Киров".

На всичкото отгоре освен кръстовете на Свети Георги и часовници за военни подвизи, според последния жив опълченец, той е награден и с медали „За превземането на Варна" и „За превземането на Плевна", които никога не са съществували в действителност. И в списъците на наградените по време на Руско-турската война с отличителните знаци на военния орден (кръстове на Св. Георги) от III и IV степен, името на К. В. Хруцки също не се появява.

На фона на това в Съветския съюз някой се сетил, че прочутия столетник често се появявал и с ордени от Втората световна война, които представял за свои, въпреки че по-чисто биологични причини не е могъл да вземе участие в битките.

По-късни проучвания показват, че в „Списъка на долните чинове на лейбгвардията на Преображенския полк, които са били удостоени да получат отличителните знаци на военния орден по време на войната с турците през 1877-1878 г. от четвъртия том на „История на лейбгвардията на Преображенския полк", няма нито К. В. Хруцки, нито някакъв друг човек с подобна фамилия.

За капак информацията за подвизите на Хруцки, записана само по собствените му думи, изненадващо приличала на преразказ на съветско-българския игрален филм „Героите на Шипка", излязъл на екран съвсем наскоро преди да се прочуе - през 1954 г.

В крайна сметка изобилието от бели петна, неточности и откровени абсурди в биографията довело до факта, че музейните работници в Новоросийск премахват информацията за Константин Викентиевич от официалната си експозиция.

Въпреки това ситуацията си остава доста конфузна и явно, за да не се помрачи "вечната братска дружба от векове за векове" властите в София не са уведомени за неблагоприятното развитие.

Вместо това се появяват няколко набързо скалъпени алтернативни обяснения на учудващите недоразумения със странния столетник. Между тях е например версията, че Константин използва част от бойната биография на по-големия си брат Осип, който е застрелян от нацистите по време на войната за връзки с партизаните. Според друга версия Хруцки изобщо не е бил гвардеец, а опълченец и участник в българското опълчение, но документи за такова участие също все още не са открити. И като цяло до ден-днешен няма нито един документ или друго доказателство, което поне косвено да потвърди думите на дядото за неговото героично минало или поне, че той наистина е Константин Викентиевич Хруцки и е роден през 1855 г. А кой е бил той, само Бог знае.

Затова постепенно се налага убеждението, че става дума за един наистина уникален мошеник, като сам е измислил биографията си.