Преди 70 години на дунавския архипелаг е създаден комунистическият концлагер, в който са измъчвани над 15 000 българи

Белене! В България това име от десетилетия се е наложило като символ на страдание, на страх. За нас, българите, създаденият със секретно постановление на 27 април 1949 г. концлагер винаги е бил синоним на болка, на разрушени човешки съдби, на непосилен безсмислен труд, глад и унижения, побоища и смърт за инакомислещите.

На практика лагерът действа почти през цялото време на съществуването на НРБ. В него попадат над 15 000 души от всички прослойки на обществото - политици, свещеници, артисти, граждани и селяни, християни и мюсюлмани, мъже и жени. Тяхното провинение: не са били удобни за тоталитарната власт.

Жалкото е, че вече си отиват и последните

живи свидетели на ужасите в лагера

Но все пак опитите през последните 30 години да се изтрие паметта за зверствата, извършени от българи над българи, явно не успяха. И фактът, че в учебниците по история дълго време не се споменаваше и дума за репресиите, не може да изтрие спомените за миналото. Напротив, вероятно точно защото бе потулвана истината за лагерите все повече млади хора се интересуват от тази мрачна страница от най-новата ни история.

Доказва го и отбелязването на 70 години от създаването на Трудово-възпитателното общежитие на остров Персин край Белене. По този повод на 26-ти април в крайдунавския град се проведе научна конференция “70 години от създаването на ТВО-Белене. От място за страдание до място за памет” под мотото “Белене - енергия за бъдещето”.

Организатор е отец Паоло Кортези, който е председател на Културен център “Евгени Босилков” и енорист на католическата общност в Белене. “Според мен истинската енергия, която работи в Белене и е позитивна за целия български народ, е енергията на невинните хора,

енергията от кръвта на мъчениците

и затова е “Енергия за бъдещето”, каза пред журналисти отец Паоло.

След приключването на форума на могилата край старите гробища гостите и католическата общност в града

почетоха с

молебен жертвите

на концлагерите. Отец Паоло Кортези изрази съжаление, че обещаният преди 5 години парк - мемориал в памет на жертвите в концлагера в Белене, не е осъществен. “Извинявам се, защото по различни причини не успяхме. Дано скоро да имаме това място за памет на европейско ниво”, каза той. Отец Паоло подчерта, че най-голямата католическа общност в Северна България е в Белене.

Участници в конференцията бяха Борислав Скочев, автор на книгата “Концлагерът “Белене” 1949-1987”, д-р Момчил Методиев, д-р Ана Лулева, доц. д-р Даниела Колева, както и Луиза Славкова - изпълнителен директор на SOFIA PLATFORM.

Писателят Борислав Скочев разказа подробности за ужасите в комунистическия концлагер. Неговото изследване разобличава

претопляната и до ден днешен лъжа,

че на лагер са изпращани и криминални престъпници. Всъщност в "Белене" са изпращани хора, които дори мракобесническият комунистически съд не е имал за какво да осъди. В описанието на гаврите с новодошлите прозира същинската цел на концлагера –

да унизи, да смачка човека, да насади страх и покорство: "Първата група пристига в лагера на 4 февруари 1958 г., а следващите – по лагерни спомени – на 6, 8 и 15 февруари. Те са превозвани с конски вагони до гара Белене, конвой от въоръжени милиционери и Вътрешни войски ги отвежда на брега, понтони с влекач ги откарват на острова.

Там ги посреща началникът на охраната, останал в спомените на лагеристите като Червения капитан. Строявани са в редици по 10 души, охранявани от въоръжени милиционери с кучета и заобиколени от милиционери с тояги с дължина 2 м и диаметър 5 см. Червения капитан нарежда всички да завържат добре обувките си, защото им предстои дълъг път, но преди да са успели да го направят, са подкарвани към вътрешността на острова с псувни и град от удари. Отпред вървят двама офицери и

с тояги бият през главите и гърдите, отзад препуска на кон Червения капитан. С бой ги натикват в насажденията с млади тополки и ги бият, защото газят дръвчетата. Разрешават им да пият вода и ги бият, защото пият. Разрешават им да отидат по малка нужда и отново ги бият. Паникьосаната тълпа се върти в кръг, затъва в блатата, стъпва върху падналите, губи багажа, дрехите и обувките си. При пристигането на II обект началникът на обекта Гогов ги пита с ехидна загриженост къде са се изкаляли така. Георги Минк, по това време 17-годишен, си спомня: "Същинският ад започва от стъпването ни на остров Белене. Някои разправяха, че са били 15 км, не знам колко път беше, но ще го помня цял живот. В редици по 10 човека,

бяхме псувани, ругани и бити

със сопи (дръжки от кирки и белове) през целия този път. Помня само, че падахме и ставахме под ударите, мокрехме лицата си в локвите и пак се изправяхме, за да паднем отново. [...] Бяхме много, много. Всякакви.

Най-малкият, Муто, беше 13–14-годишен. А имаше и много старци. И сакати, и еднокраки с патерици – ветерани от Отечествената война. Срещу нас на разстояние, за да се познаем, но не и да говорим, бяха наредени голите жени. [...] Не много встрани от нас имаше граничари с кучета. Не знам като какви сме им били представени, но момчетата плачеха и си въртяха главите да не гледат нашите мъки". Гледката е шокираща за странични наблюдатели. Христо Николов, затворник, който работи в монтажната работилница до щаба, наблюдава пристигането на товарните вагони: "Не съм вярващ, но в този момент се уплаших толкова много, че

коленичих, прекръстих се и благодарих на Бога, че не съм нито при едните, нито при другите. През нощта не мигнах. Тресеше ме. От страх ли, или от настинка, не зная. Все бяха пред очите ми. На другия ден още по-голям ужас. Започнаха да връщат от острова побъркани, мъже и жени. Те крещяха. Жените си скубеха косите и скимтяха като кучета". Инж. Г. Н. Василев, затворник, който като ръководител на строежите има свобода на движение из острова, е очевидец на пристигането на въдворените и отношението към тях по-късно и свидетелства, че тези групи са посрещани с тежък поединичен или групов побой, в много случаи до осакатяване. От гледката на биячите с тояги, които изскочили от гората и започнали жестоко да бият новодошлите лагеристи, му прилошало и повърнал.

Пред "168 часа" преди време своите спомени от въдворяването в зловещия концлагер разказа и Никола Куртоклиев.

Много скоро след освобождаването му от лагера, но този път без съд и присъда, той отново е изпратен в Белене. Поводът е унгарското въстание през 1956 г.

“На 4 ноември 1956 г. в 5,00 ч. на тавана, в който живеех на Лъвов мост, бях събуден от невъобразим шум от разбиване на врати. След около 5-6 минути нахлуха 6 души, които викаха да си предам оръжието и бомбите и да седна на един стол с вдигнати ръце. Започна щателен обиск, който продължи 2 часа. Накрая

с джип ме откараха в килиите на ДС

в Централния затвор”, спомня си той.

Гаврата на следствените органи продължава до 24.12.1956 г. Искат да монтират процес за конспирация срещу властта, но това не им се отдава по простата причина, че такъв изобщо не е имало. Най-накрая заедно с още 40 души е откаран в етапното на гарата. След два дни пътуване с товарен влак пристигат в гр. Белене. С пароми, теглени от моторница, са прехвърлени на острова.

„Наобиколиха ни около 40 пеши и конни милиционери, които държаха еднометрови тояги в ръце. Още с пристигането ни започнаха да ни налагат като зверове. До 2-ри обект разстоянието е 12 км и за мене беше ясно, че ще ни бият като животни през целия маршрут, затова скроих план. Изостанах от групата и изведнъж се проснах на земята, треперейки, като епилептик, получил припадък. Разбира се, върху гърба ми се изсипа барабанен огън от тояги и усетих, че дебелият ми кожух става на парцали. В този миг чух спасителния вик: “Не го бийте повече, че може да умре!”. Явно милиционерът, който се намеси, знаеше, че епилептици при припадък не трябва да се пипат. Няколко джандари ме хванаха и ме хвърлиха като чувал с картофи в една от каруците” - разказа тогава политзатворникът. - След около 3 часа наближихме ІІ обект 2. Пред портала

ни чакаха кап. Гогов и изчадията адови

- подофицерите Йонко и “Цар Асен”, заобиколени от куп милиционери. Между тях съзрях и русолявия милиционер, който уби на място затворник само на десетина метра от мене, защото беше си позволил да откъсне стрък киселец, при предишното ми пребиваване в “Белене”.

Спомените на оцелелите опровергават и голямата лъжа, че концлагерите били закрити през 1962 г., коментира Борислав Скочев. Тогава е закрит ловешкият концлагер – когато вече не може да се крие истината за убийствата и жестокостта в него и тя е използвана срещу Тодор Живков от противникова група в партийното ръководство. Но към края на 1962 г. Тодор Живков вече се е справил със своите съперници и от есента на 1963 г. въдворяването и изселването

са подновени. Сега в концлагера са изпращани разказвачите на вицове, комунистите, които критикуват Живков, и разбира се, преминалите през множество лагери и затвори бивши опозиционери. В началото на 1964 г. концлагерът "Белене" отново отваря врати, за да погълне около 120 души. МВР планира да го разшири до около 600 души, но тъй като той е напълно незаконен, това не се осъществява. Независимо от това концлагерът в този си вид продължава да функционира и през 60-те, и през 70-те години. В края на 1984 г. с началото на "възродителния процес" в него са изпратени турци, които евентуално биха оказали съпротива на смяната на имената и етническата им принадлежност, въдворени са и българи. Прелиствайки тази книга, човек може да научи подробности за съдбата на свои близки, защото авторът е преровил огромно количество документи и спомени.