Първият ни радиоговорител Петър Витанов имал връзка с известната певица. Въпреки че е репресиран, през 1967 г. доказва в съда, че е автор на безсмъртния шлагер

Любимият градски шлагер "Красив роман е любовта" е бил посветен на суперзвездата от 30-те години Жозефин Бекер. Този неизвестен до момента факт разкри пред "168 часа" Божидар Витанов, син на първия наш радиоговорител Петър Витанов.

Неговият баща е автор на текста на песента и докато учел в Италия, се е запознал със световноизвестната танцьорка, певица и актриса. Тя е само на 16 години, когато през 1925 г. пресича океана и идва в Европа. Родена като Фрида Джозефин Макдоналд, във Франция тя става популярна като Жозефин Бекер, а с вариететните си представления завладява и същевременно скандализира публиката на Стария континент. Наричана още Черната перла и Бронзовата Венера Бекер се превръща в истински световен секссимвол. Любопитното е, че докато е била в Италия е имала връзка с Петър Витанов, която

вдъхновява българина да напише текста на прекрасната песен

"Запознали са се, когато баща ми е учил в Италия риторика и дикторско майсторство. Жозефин Бекер му е била гадже. Точно на нея е посветил и песента "Красив роман е любовта". За тази история знаеше майка ми, а също и известни представители на културния ни елит от онази епоха. Тъй като е писал текстовете под псевдоними дълго време не е било известно, освен в ограничен кръг на културните дейци, кой е истинският автор", споделя Божидар Витанов.

Всъщност под псевдонимите Петър Пирински и Амико Фриц първият ни радиоговорител Петър Витанов е автор на текстовете на повече от 2000 издадени песни.

Между тях освен "Красив роман е любовта" са и някои от най-обичаните родни шлагери като "Еделвайс", "Майчино сърце", "Обичам да мечтая", "Само ти сърце си ми приятел", "Недей тъгува", "От дълъг път при тебе ида", "Един е моят грях", "Пролетни мечти", "Само ти", "Две сълзи", "Листата капят", "Хавайски нощи", "Обикнах те", "Чудно хубав е живота", "Където палмите растат" и много други, които са излизали на грамофонни плочи.

Песните са в

репертоара на най-известните ни изпълнители

от онова време – Аспарух Лешников, Екатерина Ванкова, Надя Сотирова, оркестър “Овчаров”…

Първоначално обявени за "фашистки", след 9.IX.1944 г. те се изпълняват десетилетия наред като "стари градски", без да се държи сметка за правата върху тях. Забележително е, че Витанов, въпреки че е репресиран, успява да докаже в съда, че е истинският им автор,

и осъжда "Балкантон" да му заплати, макар и скромни суми за правата върху някои от най-популярните стари градски хитове.

В негова полза в съда свидетелстват не кои да е, а естрадната певица Екатерина Ванкова и поетът Димитър Симидов. Ванкова е солистка на хора на радиото и на хоровата капела "Светослав Обретенов". Тя прокарва пътя на шлагерната песен в България. Димитър Симидов пък е писател и преводач, който през войната е работил в радио “София”.

"Бил е на твърда заплата като говорител, но тя не е била голяма и за да подпомогне семейството си, е написал тези текстове – продължава разказа си Божидар Витанов. - Тъй като е бил популярен като радиоводещ за да запази анонимността си, ги е подписвал под псевдонимите Амико Фриц и Петър Пирински. Не си е записвал на кои е автор, нали ги има издадени на плочи и затова не ги наместил в класьор. Има интересни истории и около другите шлагери. Например песента

"Майчино сърце", както и редица други

са посветени на майка ми

Благородна Витанова. По-късно, когато започнаха репресиите срещу семейството ни, той даваше текстове и на Йосиф Цанков, и на Парашкев Хаджиев. А и те го търсеха сами, тъй като знаеха за неговия талант."

След завръщането от Италия Витанов е оценен по достойнство и стартира у нас бляскава кариера. Печели конкурс и става първият ни професионален радиоводещ. В книгата си за историята на българското радио проф. Веселин Димитров пише за него:

“Говорителят се назначава след конкурс, проведен от комисия от ръководни лица на радио София, представители на Народния театър, Съюза на артистите, Дружеството на столичните журналисти. Първият от тези конкурси е през 1934 г. и благодарение на него

радиото получава таланта на Петър Витанов от София, назначен от 1 юни 1934 г. и преназначен през 1935 г. като първия професионален говорител.”

А когато през 1992 г. у нас се връща известният интелектуалец Петър Увалиев за да бъде удостоен като доктор “хонорис кауза” на Софийския университет, той казва за Витанов: “Това е човекът, който учеше народа да говори правилен български език”.

След 9.IХ.1944 г. обаче изпада в немилост. Уволнен е от радиото на 30 септември. За малко не го съди и Народният съд, защото като репортер е отразявал погребението на цар Борис ІІІ. Културният елит все пак не позволява да се стигне до подобен фарс. За него се застъпват народният артист Владимир Трандафилов, който по това време е председател на Съюза на артистите, оперният певец Павел Елмазов, народните певици Гюрга Пинджурова, Магда Пушкарова, Мита Стойчева, писателят Димитър Симидов, композитора Парашкев Хаджиев и други видни личности. Парадоксално, но въпреки гоненията талантът му е признат и от комунистите, които го преследват. Затова често го викат да помага в радиото - за подготовка на млади говорители, дори за да коментира погребението на Георги Димитров.

Въпреки тормоза през това време той продължава да се изявява. Отива да работи в киното, където е бил добре познат, тъй като именно

той пръв озвучава българските филми

10 години е в кинематографията и на практика става един от основателите й. Там, освен че дублира безброй наши и чужди филми, като универсална личност той става сценарист, режисьор и артист. Написва сценарий и режисира филма “Огнена диря” и участва в една от главните роли в него. Играе в “Калин Орелът”. Създава поредица от документални и художествени ленти - “Войници на труда”, “Бойно другарство”, “Дружба без договор”, “Лов на делфини”, “На гости у дядо Мраз”, сценарий за партизанските сцени във филма “Пътят към победата”.

На три пъти е удостояван със звездата “Отличник” в кинематографията и получава и много парични награди.

Играе и в театъра. Първоначално на сцената на Софийския драматичен театър, по-късно и във Военния театър. В Държавния музикален театър пък печели награда с пиесата си "Магнитът на София" - сатирична творба, осмиваща новодошлите от провинцията в столицата, защото тогава също е имало наплив.

Изумителното е, че намира време да се занимава и с още дейности – станал изобретател. Награден е за рационализация в областта на звукозаписа. Оказва се, че още преди повече от 60 години той разработва и уникална система за триизмерно кино, с което

става пионер и

на 3Д филмите

Първоначално у нас никой не обръща внимание на изобретението му. Минават години и чак когато подобна апаратура е създадена в САЩ, у нас се сещат да признаят и неговата рационализация като “Оптически апарат – стереофилмоскоп”. В издаденото удостоверение от Патентното ведомство през 1962 г. се казва, че благодарение на устройството на Витанов може да се гледат триизмерни филми или диапозитиви “като се гарантира голяма острота на изображенията и наситеност на цветовете”. Започва сериийно производство на стереоскопа в "Балканхим", а на находчивия изобретател е отпусната заплата от предприятието.

Нововъведението е внедрено успешно в практиката, като в магазините се продават триизмерни диапозитиви с красиви пейзажи, които популяризират природните дадености на страната ни.

В същото време неуморно се занимава и с културна дейност. Организира конкурси за народни певци и певици. Негова е заслугата за откритието на такива имена в народната музика като Надежда Хвойнева и Борка Тричкова.

Като рецитатор сам взема участие в групите за народно творчество, които е създал, и обикаля страната с най-известните изпълнители на народни песни в онези години. Участва в трупата “Наша песен”, в която са и музикантите Борис Машалов, Борис Карлов, народните певици Мита Стойчева, Ика Стоянова, Славка Петрова, Маша Белмустакова, Славка Георгиева и Лалка Павлова.

Без да отчита заслугите му обаче,

тоталитарната власт

отново започва да тормози него и семейството му

Големият му син Милко е изпратен в Белене през 1957г., а малкият - Божидар, след арести и побои в мазетата на ул. “Московска” №5 в края на 1960 г. е въдворен в зловещия концлагер в Ловеч.

Веднага след това е отнето и семейното им жилище в центъра на София и Витанови са изселени в село Овчарово, Шуменско. Една от причините за изселването е, че Витанов е автор и на българския текст на “Лили Марлен”, а той е любовен и няма нищо общо с идеологията - през войната песента се пее и от съюзническите войски. Шефът на отдел в ДС Делчо Чакъров когато го вика, казва: Всички тези песни са фашистки.

“След 1956 г. заради унгарските събития започнаха най-големите гонения — разказва Божидар Витанов. - Тогава управляващите се бяха уплашили и у нас да не стане революция и напълниха Белене. Брат ми Милко бе изпратен в там през 1957 г. Началникът от ДС Делчо Чакъров беше много озлобен и имаше лични амбиции да се разправи с нашето семейство. Голям звяр беше този Чакъров и лично участваше в побоищата на "Московска" 5. Когато Чакъров, известен и с прозвището Куция крак, идваше заедно с Мирчо Спасов на посещение в лагера в Ловеч, на другия ден винаги имаше по 7-8 убити.

Най-голямата трагедия обаче беше конфискуването на жилището ни. Изселването само по себе си е тежко, но обикновено у дома остава някой сродник. А в нашия случай беше голямо престъпление, защото чужд човек ти го взема и после вече няма къде да се върнеш. През януари 1960 г. ни изселват, докато съм бил в лагера. Дошли са в 3 и половина през нощта. Отпред спира камион “Шкода” с няколко униформени и няколко цигани. Звънят и нареждат на баща ми: "Със заповед на министъра сте изселени еди къде си". Той казва:

"Това е моят дом, няма да напусна! Нямате право!" Тогава те започват да изхвърлят мебелите и имуществото ни през прозореца. През това време родителите ми са вързани с един чифт белезници на пейката пред дома им. Майка ми припада.

Накрая ги закарват в селото. Но там баща ми като говорител хората го познаваха и ни помагаха. Кой донесе хляб, кой яйца. Баща ми пък им беше от полза в културно отношение. Беше голямо село и имаше хубаво читалище. Там той организираше самодейни групи и представления. Учеха ни да копаем, защото ние бяхме градски хора, и не разбирахме нищо от селскостопанска работа.

Изнудваха ни да се откажем сами от жилището си

и баща ми ме предупреждаваше да не се съгласявам. Чакъров ми казваше: Откажи се от апартамента и ще ви върнем в София, но така и не успяха да ни принудят.

Полковник Делчо Чакъров имаше три кабинета в София - на Солунска, един в министерството и един в дирекция на милицията на Лъвов мост и всеки изселен имаше право веднъж или два пъти годишно да се срещне с него.

Веднъж през 1963 г. чрез влиятелни хора баща ми беше пуснал жалба да ни върнат в София. Влизаме в кабинета на министъра на вътрешните работи Георги Цанков, но изтръпнахме, когато видяхме че до него седи Чакъров. Министърът ни казва: "Да, вашият въпрос е разрешен. Ето заповедта, която съм издал за връщането ви. Сега останете с другаря Чакъров да ви обясни подробностите. След като Цанков напусна собствения си кабинет, Чакъров взе заповедта и я скъса. "Ама защо постъпвате по този начин, протестираше баща ми, та това е заповед на министър на вътрешните работи."

"Няма да стане.

Аз съм министъра!",

викна Чакъров. И така ни върнаха отново в Овчарово. Явно той наистина е бил над министъра- ДС беше наистина голяма сила. Тази мъка изселването беше най-голяма."

Но Петър Витанов не се отказва и не престава да прави постъпки. Дори се връща нелегално в София, където го приютява писателят Димитър Симидов. Чак през 1972 г. връщат жилището на Витанови, но и до ден днешен няма официален документ за това. Когато най-после се връщат у дома, трудностите продължават. Оказва се, че въпреки безспорните си заслуги за културата ни, на Витанов е отпусната нищожна пенсия. Тогава през 1967 г. 60-годишният творец решава да потърси авторските си права в съда.

"Бяха приятели с Аспарух Лешников и идваше често у нас на гости - споделя в тази връзка Витанов. - Бяха му дали една метла да мете около "Пирогов". Но германците разбрали за унижението му и го наградиха с най-престижната си награда. Тогава и у нас се сетиха за големия певец и му дадоха един малък апартамент.

Що се отнася до правата за текстовете на шлагерите, баща ми успя в съда да докаже, че са негови. Ето съдебното решение, в което е записано, че съдът

"осъжда "Балкантон" да заплати на Петър Витанов сумите, полагащи му се

за авторските права". А ето и документ от "Балкантон", в който пише:

"След щателна проверка открихме четири песни с ваши текстове - "Майчино сърце", "От дълъг път при тебе ида", "Един е моят грях" и "Обичам да мечтая". Трябва да отидете да получите полагаемите ви се суми." Когато веднъж майка ми отива да получава хонорари - били са около 100 лева на месец, които тогава са се изплащали на площад "Славейков" №1, пред нея на опашката е била Лили Иванова, която получила 4000 лева. И майка ми, като видяла скромната сума, се разплакала, но там служителите са познавали баща ми и взели да я утешават: "Това са песни еднодневки, а вашите са класика."

Създателят на най-прекрасните ни шлагери Петър Витанов умира през 1979 г. на 72 г. унижен, оскърбен, унищожен от Държавна сигурност и забравен от всички.