• Отказваме да носим отговорност, като зли, непораснали деца сме. Чакаме някой нещо да даде, а не да го отвоюваме със свои сили, казва психиатърът д-р Любомир Канов

- Д-р Канов, на какво се дължи, че българите се оказаха почти еднакво нещастни с германците? Има ли нещо общо между нас?

- Не мисля, че с германците имаме подобен манталитет. Приближаването не се дължи на нашето издигане нагоре. По-скоро обективни фактори снижават тяхното усещане за добруване. Първият е спадът в икономиката, какъвто у нас няма, но там освен това тя се преустройва на зелени основи. Второ,

те носят огромно

данъчно бреме,

както и бремето на трансформацията на системата им за енергийно обезпечаване. Трето – натоварени са с грижи за огромен приток от т.нар. бежанци. А и в крайна сметка германците са народът, който плаща най-високите сметки за интеграцията на Европа и подпомагане на различните държави, които зависят от силните икономики.

- Защо България трайно е в дъното, при положение че Румъния, която е сходна с нас по стандарт, е на трето място в Европа по щастие?

- Това е интересно, защото генетически и по история си приличаме с румънците. Повишаването на техния оптимизъм е свързано с усещането за облекчение от комунистическия и посткомунистическия гнет. Всичко - като се започне от спецслужбите и се мине през всички центрове на властта, владееше една класа, доста подобна на нашата посткомунистическа, съставена от кадри на Секуритате, на бившата партийна номенклатура, техните деца и връзки.

- Защо при нас няма подобно облекчение?

- Защото не е настъпило, тук няма Кьовеши и нито един посткомунистически престъпник

не е вкаран

в затвора.

Второ, руската постсъветска агентура е по местата си, без да бъде изкоренена. Това, директно или индиректно, тегне върху душата на един народ. Българинът може да не го осъзнава, но го усеща като своеобразна несвобода - от икономически връзки, които са обект на рекет и нечестност, през тайни финансови зависимости, та до съдебния и прокурорски произвол. Всичко онова, което създава усета за сянка, за сенчеста, задкулисна икономика и държава, в крайна сметка се отразява в униние, психологическа апатия. Липсва яснота, честност и правосъдна справедливост. Това се добавя към националната ни психология, която, като се сетим за тъжните народни песни, е склонна към песимизъм.

- Защо сме склонни към това?

- У нас светлината на надеждата винаги е идвала отвън, а не отвътре. Винаги сме се надявали. Почти всичките ни пожелания започват с "Надявам се, че..." или "Дай, Боже...". А не с "вярвам". Народът чака някой да даде, а не ти да вземеш нещо със собствени сили, храброст и битка. Не сме отвоювали съдбата си със собствени усилия и поради това ни липсва оптимизъм.

- Тоест не се чувстваме свободни или не искаме да се почувстваме свободни?

- Повечето от българите очакват да бъдат освободени, убеждавани са в това, както и че не са свободни, а зависят от нечия чужда воля – от тази на върховния господар

до обикновения

чиновник

зад гишето.

- Социологически проучвания показват, че в сравнение с 2022-ра все пак има много малък процент повишение на усещането, че 2023-та е била по-добра. На какво се дължи това?

- В тези допитвания се отразява преминаването на пандемията и бледият засега оптимизъм, че България има правителство след ужасяващите временни кабинети на президента Радев, които тласкаха страната в безвремие и в посока Русия и Путин. Особено при по-младите хора. Вероятно приемането на бюджета, промените в конституцията и развитието за Шенген и еврозоната дават доза оптимизъм на по-продуктивната класа.

- От какво зависи усещането за щастие на българите?

- Как бих се радвал да владея универсалната формула за това! Това е най-субективното нещо на света, но има универсални неща - здравето, семейството.

- Тук стигаме до проблемите в здравеопазването и образованието... Как хората да са щастливи, като здравето и бъдещето не може да бъде сигурно?

- Като лекар бих ги посъветвал да разчитат на себе си и да се грижат по-добре за здравето си, за да избегнат болести, които са предотвратими. С по-добро отношение към своето тяло, хранене, физическа активност и отказ от пушене и прекомерно пиене. Тоест мерки, които не зависят от държавата и за които не трябва да обвиняват държавата. По-лесно за повечето българи е да обвиняват някого другиго, вместо себе си. За съжаление, и най-доброто здравеопазване не може да ни осигури безсмъртие, но малко повече внимание и грижа за себе си и за средата, в която живеем, би помогнало.

- Защо все обвиняваме някого другиго?

- Донякъде е наследство и от комунизма, но не само. Има и традиция от столетия. Българинът е живял 5 века в държава, която не е негова, никога не е имал чувство за принадлежност към нея. За много българи и досега родината започва от техния праг, събуват си обувките, чистят я вътре, а отвън може да е всякаква свинщина.

Чувството, че са стопанин на държавата, не е достатъчно развито у българите и те са обществено отчуждени. Една голяма част не се чувстват отговорни за заобикалящото ги и го обвиняват за своето злощастие. Адът - това са другите. А всъщност

имаме

достатъчно

трески за дялане,

които не виждаме. Страшно лесно е да седиш на пейката пред срутената си ограда, без зъби, да гледаш със злобен поглед отминаващите, да псуваш, вместо да се надигнеш и да си ремонтираш оградата, да си измажеш къщата и да си оправиш зъбите.

Има едно желание да локализираме нашите проблеми извън нас, да ги екстернализираме. Отправяме обвинения не към своето поведение, а към чужди външни сили – държавата, другите, обществото, международното положение, късмета или природата - всичко, но не и ние. Значителна част от българите се държат психологически инфантилно, като отказват да носят отговорност. Има нещо много интересно - сякаш отстрани изглеждат като зли, непораснали деца.

- Яростното противопоставяне между русофили и русофоби оказва ли влияние върху нашето усещане за щастие?

- Хората, които са привикнали към ярема, живота като зависими безправни същества в комунистическо време, от доста време са извън зоната си на комфорт. Лошото е, че пренесоха към следващото поколение това недоволство.

Говорят за

демокрацията

като за

нещо лошо,

отъждествяват онова, което е робство, с хубавото време, спокойния социализъм, където всички са били равни, могли са да крадат малко от завода или са имали частно в двора, но не е било нужно да мислят.

Живеели са в една социалистическа аркадия. Тъгуват за големия брат, където всички паметници с шмайзери са ги пазили от необходимостта да мислят със собствените си глави. Тъгуват за времето, когато тъпият можеше да е по-горен, мързеливият да се качи на главата на работливия, а крайно нискочели хора с властови амбиции можеха да управляват държавата 35 г.