Изпитвам особено чувство, нека да го определя като нещо подобно на неудобство, когато чета поетично, приповдигнато, яростно безчинстване с езика от литератори, които са решили да пишат своите опуси на най-високата възможна нота.

Такава поезия руши езика и обезценява силните думи ненужно, защото ги използва за себична цел: да впечатли читателя, даже да го смае, зашемети и разбърка емоциите му по безогледен начин. Липсва самооценъчното въздържане, което отстъпва пред творческия бяс.

Същото, но в обратната емоционална посока е лиричното лигавене посредством цветно еротични и милозливи стихове, възпяващи уюта на любовното легло или пропуснатата, поради разлъка, брачна възможност.

Не вярвам в този тип поезия. Но аз не съм дори поет.

Дали ще ми простят поетите?