/Преподавателят в Гомелския държавен университет Евгений Бровкин:

Птиците се самоубиваха

/ Съпругата на пожарникаря Василий Игнатенко:

От устата му излизаха парчета от дробовете му

/ Майка, родила месеци след аварията:

Детето ми нямаше нито един процеп

по тялото, само очичките бяха отворени

Василий Игнатенко е едва 25-годишен, когато умира от остра лъчева болест, причинена от аварията в Чернобилската атомна електроцентрала. Младежът е сред първите пожарникари, които се озовават на мястото минути след като реактор номер 4 се взривява.

Преди да станат ясни дългосрочните последици от случилото се, 28 пожарникари се борят с потушаването на огъня, вдишвайки отровите във възхуда, без да се замислят за здравето си.

Един от тях е и самият Василий. Той умира само три седмици след аварията, но приносът му е исторически. Твърдо решен да върши работата си, въпреки всички опасности, на 13 май 1986 г. той се отправя към покрива на сградата в Чернобил, където приема смъртоносна доза радиация. За мъчителните последни дни на руснака разказва съпругата му Людмила Игнатенко, която въпреки забраните да го доближава, държи ръката му в последните мигове от живота му. Самата тя става свидетел на бавната и мъчителна смърт на Василий. Близостта, която 23-годишната тогава Людмила проявява към съпруга си, чието тяло е

силно облъчено,

води до здравословни проблеми и за самата нея.

Месеци преди аварията Игнатенко разбира, че е бременна и това е най-щастливото събитие в нейния живот. Зад гърба си вече има един аборт и детето е по-силно мечтано отвсякога. За съжаление обаче го губи малко след като погребва своята половинка. В книгата "Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич самата Людмила си спомня за това как Василий преживява последните си дни.

"Никога няма да забравя гледката - разказва тя. - Бях до него през цялото време. Всеки ден, когато влизах в болничната стая, срещах съвсем различен човек. Влошаваше се много бързо. Последните два дни за него бяха ад. От устата му излизаха парчета от дробовете му. Той се задушаваше от тях. Аз бях бинтовала ръката си с превръзка, така че да мога да вадя тези неща от устата му. Така му помагах да диша."

За да бъде до съпруга си постоянно, Людмила дори лъже медицинските екипи, че не е бременна и вече имат две деца. Тя си спомня добре и минутите, в които вижда Василий в московската морга.

"Тогава не можеха да му намерят изобщо обувки, защото краката му бяха много набръчкани - разказва тя в книгата "Чернобилска молитва". - Моята голяма любов беше погребана без такива. Когато почина, лекарите нямаше как да го облекат. Радиацията беше унищожила части от тялото му."

Игнатенко никога няма да забрави и момента, в който Василий заедно с другите 27 пожарникари, починали от лъчева болест, са погребани.

"Изляха голямо количество цинк и бетон върху тях, за да предпазят цялата общественост - припомня си Людмила. - Телата им все още бяха радиоактивни и това беше наложително.

Лъчевата болест

ги уби и те не бяха излекувани, така че дори и след смъртта пак можеха да разнесат заразата."

Съпругата на починалия мъж стои твърдо зад позицията, че случилото се не трябва да бъде потулено и за него трябва да се говори.

"Необходимо е бъдещите поколения да са наясно с това, което преживя целият свят през 1986 година - разказва Людмила. - Нашите деца трябва да се учат от нашите грешки. Важно е, че ние не сме научени на мълчанието, на което искаха да ни научат, за да може дори и нашите наследници да разказват за Чернобил."

В книгата си "Чернобилска молитва" Светлана Алексиевич пише и за

покъртителната история

на рускиня, която ражда само месеци след аварията в Чернобил. Жената на име Лариса разказва пред авторката за своето дете и последиците от радиацията върху него.

"Моето момиченце, то не е като другите и един ден като порасне, ще ме попита: "Защо не съм като тях?" - споделя рускинята пред Светлана. - Когато се роди, не беше бебе, а живо чувалче, зашито от всички страни, защото нямаше нито един процеп. Само очичките бяха отворени. В здравния й картон пише: "Момиче, родено с множествена комплексна патология - аплазия на ануса, аплазия на влагалището, аплазия на левия бъбрек". На обикновен език това означава, че не може да пишка, няма дупе и е с един бъбрек. Такива като нея не живеят, а умират веднага. Моята Катя не умря, защото я обичам. За четири години - четири операции. Това е единственото дете в Беларус, оцеляло с такава комплексна патология."

Жената си спомня добре как чувала лекарите да казват, че детето се е родило не в плацента, а в "черупка". Говорели помежду си, че ако я покажат по телевизията, нито една майка няма да иска да роди повече.

"Някой ден ще ни попита защо не е като другите - споделя майката, плачейки пред авторката. - Исках да получа документи, за да може като порасне да разбере, че не ние с мъжа ми сме виновни. Едва след четири години ми издадоха медицинска справка, която потвърждава връзката с йонизиращата радиация. Преди това ми казваха: "Момичето ви е инвалид по рождение". Какъв инвалид по рождение? Тя е

инвалид от

Чернобил."

За случилото се с АЕЦ-а никога няма да забрави и първият журналист, който отива там само четири дни след аварията.

"Лично аз разбрах какво точно се случва, когато отидох на място в града - разказва научният редактор на в. "Правда" тогава Владимир Губарев пред московския вестник "Новая газета". - Мен лично ме порази невежеството на хората. Това, че персоналът на АЕЦ се оказа поразително неграмотен. Там имаше препарати, около 100 дози от лекарство, което можеше все пак да защити пожарникарите, които гасяха пожара. Никой обаче не го е извадил, за да им ги даде."

Губарев добре си спомня и че в началото шефът на централата Виктор Брюханов докладвал в Москва, че има малък пожар и той ще бъде ликвидиран.

Какво още помни преподавателят от Гомелския държавен университет четете в печатното издание на "168 часа".