Озонът над полярните райони ще продължи да намалява през по-голямата част от ХХI век, твърди доц. Комитов. Временно възстановяване ще има около максимумите на 11-годишните слънчеви цикли. Но мерките срещу това явление не дават резултат.

Това ще се дължи на ниската слънчева активност, което ще доведе до по-слаба слънчева UV радиация, засилен поток на галактически космически лъчи, по-студени зими над полюсите, по-силна вулканична активност (тя е по-засилена при ниска слънчева активност).

Ниските съдържания на озон (т.нар. озонови дупки) над полярните райони на Земята са известни на учените от края на 50-те години на ХХ век.

Съдържанието на озон е най-малко в края на зимата на съответното полукълбо. От 1978 г. се провежда ежедневен спътников мониторинг. Първият уред, с помощта на който започнаха тези наблюдения, беше TOMS, монтиран на борда на американския спътник Нимбус-7.

Данните на този уред станаха повод за известната паника за измененията на общото съдържание на озона в атмосферата на Земята и по-специално над Антарктика в края на 80-те и началото на 90-те години. Той установи отрицателен тренд за периода от 1978 до 1993 г. Имаше обвинения към секторите от индустрията и комунално-битовата дейност, свързани с отделянето на хлорни съединения в атмосферата. Говореше се, че дори включването на хладилници, работата на химическите заводи и електрониката води до намаляване на озона.

Доц. Комитов опровергава и известната теория, че индустрията е виновна за намаляването на озона. Според него през последните 20-25 г. въпреки взетите мерки резултат няма. Озоновите дупки не изчезват, а в определени години достигат рекордно ниски стойности.

Концентрациите на озона зависят от нивото на слънчевата ултравиолетова радиация, която е в пряка връзка с нивото на слънчевата активност. Но в различна степен за различните видове ултравиолетови лъчи. Тези с по-къса дължина на вълната нарастват по-силно около максимумите на 11-годишните слънчеви цикли. Това нарастване съдейства за нарастване на озона. Обратно - по-дългите ултравиолетови лъчи, под чието действие озонът се разрушава, нарастват много по-слабо при слънчевия максимум. Резултатът е, че озонът в атмосферата на Земята е повече в епохите на слънчевите максимуми.

В резултат на въздушния пренос в стратосферата на Земята се извършва непрекъснато географско преразпределение на озона. Той се образува най-много над екватора, но въздушните течения го изнасят към по-високи географски ширини. От друга страна, има въздушен пренос откъм Антарктида към прилежащите океани. В резултат на това приблизително на 50 градуса южна ширина се образува зона, където озонът обикновено е с няколко пъти по-високо съдържание в сравнение със средните си планетарни стойности.

Вулканичната активност стимулира разрушаването на озона

заради отделянето на активни газове, включително и на хлор.

Студените зими над полярните райони способстват за образуването на кристали на различните хлорни съденинения и от това озонът допълнително се разрушава.

Слънчевите изригвания и свързаните с тях слънчеви протони с висока енергия способстват за продукцията на повече азотни окиси в атмосферата, които от своя страна разрушават озона. Над полюсите след големи слънчеви изригвания озонът е от няколко дни до няколко седмици в занижени стойности.

Галактичните космически лъчи, които достигат до Земята, се засилват около слънчевите минимуми. Явлението се нарича "фект на Форбуш и също води до разрушаване на озона. Тоест при слънчевите минимуми той намалява.