Преди 19 години една жена изпи бутилка бяло вино и се засили с трабант по бул. "Цариградско шосе" в София, за да ме помете на спирката пред Полиграфическия комбинат с 80 км в час.
Ако колата беше от някой по-стабилен модел, може би днес нямаше да мога да напиша този коментар. Но това само в кръга на шегата. Срещата ми със следователя по делото се случи още в травматологията на "Пирогов", но тогава не бях никак хумористично настроен, защото този служител още преди обяд лъхаше на алкохол, което ме караше да се притеснявам за успеха на разследването.
Оказа се, че съм бил абсолютно прав, защото това съвсем елементарно дело приключи след цели 5 години. По време на процеса имах сблъсък и с прокурорка, която в залата не знаеше къде се намира, кой е обвиняем, кой - жертва, и не спираше да ни се кара. Но в крайна сметка едва ли нейната неадекватност бе причина за условната присъда, която получи шофьорката за причиняване на тежка и средна телесна повреда на двама души.
Междувременно ми бяха направени поради усложнения още 3 операции, без да броим първата 5-часова веднага след инцидента, и нямаше лекар от 2-ра травматология на "Пирогов", който да не бе участвал в тях.
Шофьорката си излезе по живо, по здраво от сградата на районния съд и, разбира се, нямаше никакво намерение да изплати мизерните обезщетения, които ни бяха присъдени. Държавата не направи нищо по този въпрос. Жената ми се издължи след цели 10 години, защото бях проучил, че живее в чужбина, и се бях погрижил да й отнемат паспорта, щом стъпи на българска земя (тази принудителна мярка отпадна преди години).
Разказвам ви всичко това, защото тази тривиална история от средата на 90-те години няма никакъв прогрес и в наши дни.
Тази седмица съдът в Пловдив даде условна присъда на гръцкия студент Христос Боскос, който със спортна кола преди година премина с 90 км/ч на червен светофар, блъсна колата на друг нарушител на пътя и помете 16-годишната Катерина на автобусна спирка.
Боскос не е единствен. Съдът традиционно гали по главите дори убийците на пътя. Например прокурорският син Бисер Андреев, който с бясна скорост премаза двама влюбени на тротоара на бул. "България" в София. Но примерите с условни присъди като този са дори не десетки, а стотици.
Наказателният кодекс дава възможност и за ефективни присъди за убийците на пътя, но съдиите упорито не желаят да ги притесняват така сурово. Ето и малко цифри, които категорично показват, че няма адекватно възмездие за войната, която се вихри по пътищата на страната ни.
За 3 години в България са станали почти 27 хиляди катастрофи, в които са загинали около 2700 души, а броят на ранените доближава 35 хиляди. Колко души обаче според вас излежават в момента присъди за транспортни произшествия?
Само 272-ма! Една трета от тях са осъдени на по-малко от 6 месеца затвор и само 4-ма ще прекарат в килията над 10 години. Въобще, за да получиш у нас 10 години затвор заради катастрофа, трябва страшно много да си се постарал.
Като например таксиджията Михаил Куртев, който преди 2 г. в София пиян и с над 100 км/ч уби двама и рани шестима на автобусна спирка. Или пък Данаил Георгиев, също пиян и с над 130 км/ч, който уби шестима младежи на тротоар на Великден през 2011 г.
Като гледах снимките на 16-годишната Катерина от Пловдив, която година след сблъсъка с гръцкия студент продължава да е с патерици, защото още не може да се възстанови, се питам: Къде е по-тежко да полежиш? В затвора? Или в травматологията?
При всички случаи, прикован за легло, с болки и притеснения, обездвижен за дълги месеци, няма как да се чувстваш по-свободен от един средностатистически затворник, който благодарение на услужливи надзиратели може да си позволи и телефонен разговор, и алкохол, и дори дрога в килията. Даже и за секс сме чували това-онова.
В България обаче масово убийците в коли не влизат в затвора дори и за времето, за което са пратили жертвите си в травматологията.
И този остър дефицит на правосъдие е също причина за смъртта на пътя, която продължава да се увеличава.