“Думите му са се придружавали с дела, цялото си същество е принесъл в жертва, за да прослави Христовото учение”, казвал той като дете

Любимата му приказка била за жертвата на светеца Йоан Златоуст

Гина била дъщеря на занаятчия, майстор на чешми и каменни настилки – един от най-преуспяващите и уважавани хора в Карлово. Казвал се Иван Тахчиев, но понеже бил необикновено мургав, бил известен най-вече като Кара Иван. Тъй прякорът му преминал на неговото потомство от четири момчета и пет момичета. Генчо Караиванов, най-големият син, бил търговец и занаятчия и държал Караивановия хан в покрайнините на Карлово. Вторият син, хаджи Василий, бил монах в Хилендарския манастир.

Той представял манастира в Карлово и събирал за него милостиня от близките селища. Гина минавала за красавица в очите на съгражданите си – като баща си мургава, с черни очи като бадеми под извити черни вежди. Тя била интелигентно, сериозно момиче, позната с решителния си характер и работливост, със своето сладкодумие и певчески дар. Омъжила се за Иван Кунчев, син на търговец на вълна и добитък, който понякога работел и бояджилък и който умрял от рани, нанесени му от шайка турци някъде извън града. Иван Кунчев взел неговия занаят и станал изкусен бояджия

Главните си доходи обаче получавал от правенето на гайтан. Бил рядко приятен човек, среден на ръст, здравеняк и смелчага. За разлика от жена си той имал руса коса и сини очи – цвят, типичен за древните славяни, но сравнително рядко срещан измежду съвременните българи.

Бил щедър, състрадателен и винаги готов да помогне на изпадналия в нужда. Но най-известен бил с честния си характер и чувството си за справедливост, поради което съседи и хора от по-далеч идвали при него да урежда споровете им. Гина родила на Иван Кунчев пет деца – първо едно момиче Яна, после три момчета – Васил, Христо и Петър, и накрая – едно момиче Марийка.

Васил се родил през паметното лято на 1837 г. на 6 юли (нов стил 18 юли). От майка си той наследил формата на лицето и твърдата,

решителна линия

на устните. С това свършвала външната прилика с Караивановци, защото косата му била златиста като бащината, а големите му ясни очи – сини. Бил стройно, красиво момче – „яко като абанос, леко като пеперуда и пъргаво като сърна”, затова му дали име “фъркалото”. Семейството живеело в северния край на българската махала, близо до пазарището, и имало за съседи турци. Къщата им се намирала сред просторен двор, потънал в бадемови дървета, юки, рози, кученца и червени кремове, ограден с неизбежния зид, на чийто фон изпъквали саксии с цветя, поставени в

специално

направени ниши

Самата къща била варосана и над мазето имало само един етаж. Чардакът изпълвал цялата дължина на къщата и заемал почти една трета от мястото под покрива, подпрян отпред с четири дървени дирека. Каменни стъпала водели от чардака към сутеренната кухня, където семейството прекарвало през зимата.

Приземният етаж се състоял само от две стаи, едната от които била гостната. Подът в тях бил повдигнат с изключение на тясното пространство пред вратата, където гостите си събували обувките, преди да стъпят върху чергите. Едната стена заемал дълъг, вграден шкаф-килер, в който се пазели дрехите на семейството. За новите дрехи имало отделен сандък. Столове нямало и гостите сядали направо на пода върху шарени възглавници, наредени покрай стените. Над тях, близо до дървения таван, имало дълга полица, на която били наредени обичайните калайдисани медни съдове, а в единия ъгъл стояла драпирана в краищата икона, с горящо пред нея кандило.

Иван Кунчев практикувал занаята си в работилница, долепена до къщата. Тя била разделена на две части. В едната се правел гайтан, а другата служела за бояджийница. Докато чакал нова стока за боядисване, Иван правел гайтан и така печелел достатъчно за изхранване на семейството си. Успял дори да спести пари и си купил лозе извън града. За коледните празници във всеки дом се колело прасе, а Иван колел по две, за да има с какво да гощава гостите си.

За Иван Кунчев и семейството му това били години на относително спокойствие и процъфтяване. През летните дни децата

безгрижно играели

из потъналия в цветя двор или скитали на воля из горите и ливадите.

Зимно време се събирали в уютния топъл пруст, където баба им разказвала приказки. Подът на пруста бил от пръст, постлан с рогозки и шарени вълнени черги.

Сърцето на този малък свят било огнището, където през студените зимни дни горял непрекъснато огън. Много години по-късно, когато Васил е вече известен на всеки българин под името Левски, неговата сестра Яна, вече стара жена, си спомня за една зимна вечер в долната стая, където сред играещите по стените сенки и на светлината от камината и на мъждукащото кандило децата се гушели до баба си, за да чуят любимата на Васил приказка за „Свещените камбани”… „Коленичил и облакътен върху коленете й, Левски чакаше да чуе хубавата приказка. Вън снежна буря лудуваше и блъскаше по прозорците и вратата. „Колко е страшно”, казах аз, като се ослушвах боязливо и гледах баба си в очите. От другата й страна той, усмихвайки се, отговори: „Никак не е страшно –

обикновен вятър

и сняг. Хайде, бабо, говори”.

Тя ме погали, за да ме успокои, и почна: „То било много отдавна, когато всички хора са вярвали в бога и са чакали от него своето спасение. Тогава не е имало такива страшни бури като тази, която беснее вън, защото бог е закрилял всички… И за да се прослави повече божието име, един ден християните решили да излеят една грамадна камбана, звънът на която да призовава верующите от далечни краища на общи молитви.

Дошъл тържественият ден. Хората в празнично облекло се трупали около грамадния котел, в който светлеел разтопеният метал. В него всеки поред пускал своите скъпоценности: младите момичета и невести с радост откачвали обеци, гривни, брошки и пръстени, за да ги хвърлят в котела. Мъжете също хвърляли там всичките си златни монети, пръстени и верижки. Разтопената облагородена сплав обещавала да се превърне във величествена камбана, гласът на която е трябвало да се разнася далече, за да оповестява часа на горещите молитви – да разнася и

възвеличава Божието име

по цялата земя. Там бил и един беден по произход, но праведен човек, казвал се Иван Златоуст…” Бързо и чисто по детски запитах аз: „Ама, бабо, защо така се е наричал той?” Тя нежно постави ръката си върху моите уста: „Не ме пресичай. Наричал се е Златоуст, защото устните му били изковани от чисто злато… И за да засвидетелства своята гореща любов към бога, в този тържествен ден същият отрязал устните си с ножиците на сестра си и заедно с тях ги хвърлил в скъпия жертвеник. Всички наоколо останали вкаменени от ужас. Кръв гореща бликала от устата му. Никой не бил в състояние да му помогне. След няколко часа издъхнал пред самия котел. Затова той е признат за светец. Същия ден камбаната е била излята и окачена…” В това време брат ми Васил си бе извил главата към баба и

с орловия си поглед

я застави да млъкне. Тя го запита защо така я гледа. Той дълбоко въздъхна и отговори: „Всичко, което ни разправи за тази камбана, е много хубаво. Само едно, бабо – устните на свети Иван Златоуст не трябваше да се режат и хвърлят в котела. Обеците и гривните на младите момичета са били достатъчни за тази камбана.” И след като отново прикова поглед в огнището, втори път въздъхна: „Същият този светец – каза той – е наречен Златоуст не защото устните му са били от злато, а защото в своите слова е бил много сладкодумен. Признат е за светец не затуй, че е отрязал устните си за приказната камбана, а за това, че думите му са се придружавали с дела, че цялото си същество е принесъл в жертва, за да прослави Христовото учение. Той цял-целеничък е представлявал от себе си една свещена камбана, която е говорила на хората за любовта…”

Така говореше той, с необикновена жар. В стаята цареше тишина. Погледите на всички бяха обърнати към него. Думите му бяха силни и страшни. 

Какво се случва по-късно четете - ТУК!