Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Египет се опитва да потопи 40 кораба през 1956 г., когато национализира Суецкия канал.
Египет се опитва да потопи 40 кораба през 1956 г., когато национализира Суецкия канал.

Полк. Гамал Насър национализира водния път през 1956 г., докато чака финансова помощ и от САЩ, и от СССР

При войната между Израел и арабските страни през 1967-а египетският ръководител забранява придвижването до 1975 г.

Българските моряци варят ракия с грозде от друг танкер

Български кораб с 5000-тонен товар е бил блокиран в продължение на 8 години в Суецкия канал заедно с британски, американски, шведски, полски, западногермански, френски и чехословашки съдове. Конвоят почти е достигнал средата на изкуствения воден път, когато избухва 6-дневната война между Израел, от една страна, и Египет, Сирия и Йордания, от друга.

"Бяхме в много комфортен затвор – казва пред медиите капитан Мирослав Проскурницки от полския кораб "Джакарта". – Първият месец беше като отпуска. Вторият беше много труден.

Към края на третия месец стана ужасно”.

Екипажите започнали да се събират да играят карти, да си устройват състезания. На българския кораб, който се казвал "Васил Левски", гледали филми. Къпели се в басейна на западногерманския. Нашите моряци варели ракия от гроздето, което им предоставили колегите по съдба.

Организирали си дори олимпийски игри с дисциплини като гмуркане, спринтиране, плуване, висок скок, стрелба. Поляците обрали всички златни медали, втори останали германците.

На няколко месеца се сменяли екипажите. Накрая, когато е възстановено корабоплаването, "Васил Левски" е довлечен до Сплит, където е унищожен, съобщава сайтът "Морски вести".

15-те кораба стават известни като Жълтия флот –

намек за пустинята, която ги заобикаля. Какво води до войната, блокирала ги в Суецкия канал?

През 1967 г. Израел влиза в т.нар. 6-дневна война с Египет, Сирия и Йордания. Кайро и Дамаск са ръководени от военни и се смята, че са под влиянието на Съветския съюз. Кралството пък е приятелски настроено към Запада.

През май 1967 г. Москва предупреждава египетския президент полк. Гамал Насър, че израелците са струпали войски на границата със Сирия и ще я нападнат. Според някои историци СССР е бил готов да се включи в битката. ЦРУ научава от източник от Кремъл, че целта е да доведе до проблеми за САЩ. Те в онзи момент са достатъчно затънали във войната във Виетнам. Не им трябва въоръжен конфликт и в Близкия изток.

24 часа след предупреждението на Москва Насър заповядва египетската армия да бъде в пълна бойна готовност. Два дни по-късно Египет изтегля войските на ООН, които патрулират от 1956 г. по границата с Израел, и ги премества в Синайската пустиня. Шефът на аналитичното звено във военното разузнаване на Израел Шломо Газит казва пред американски дипломати, че

страната му ще се отнесе сериозно към заплахите на Египет

само ако Насър затвори Тиранския проток.

Няколко дни по-късно полковникът забранява влизането на израелски кораби в Тиранския проток. Шефът на Мосад Меир Амит лети под фалшива самоличност до Вашингтон, дегизиран до неузнаваемост.

Всички мъже

под 50 г. в

Израел са мобилизирани,

икономиката буксува. Амит преживява инфарктна среща със секретаря по отбраната Робърт Макнамара.

Казва му, че ще препоръча да се започнат бойни действия. Макнамара се интересувал само от два въпроса – колко дълго и какви ще са жертвите. Амит отговаря, че войната ще продължи една седмица, а загубите ще са под 6000 души.

В 7,40 ч. на 5 юни започва операция "Фокус". Унищожени са почти всички военновъздушни сили на Египет. В същото време Тел Авив започва и сухопътна офанзива в ивицата Газа и Синай. Насър заблуждава Сирия и Йордания, че е спечелил първата битка с Израел и ги кара да се включат във войната. В резултат са превзети Голанските възвишения в Сирия и Източен Йерусалим и Западният бряг – до 1967 г. част от Йордания.

След 6 дни е сключено примирие, но Насър е блокирал преминаването по изкуствения канал и това продължава 8 години. През 1975 г. Израел и Египет подписват второ споразумение и тогава "затворниците" са пуснати.

Това не е единствената

криза

в Суецкия канал.

През 1956 г. настъпва също много сериозно напрежение в района. Панарабистът Гамал Насър обявява още в първия си месец като президент в Кайро, че е приет декрет за национализиране на компанията, която управлява водния път. Според него цялото й имущество и права преминават в ръцете на държавата, а съществуващите органи и комисии се разпускат. Оперирането на протока е възложено на структури от Министерството на търговията.

Новият държавен глава в Кайро знае много добре какво значение за световната търговия има Суецкият канал и се опитва да използва позицията си, като получи помощ от Великите сили. Той се заиграва и със САЩ, и със СССР, и то по време на Студената война. Иска да построи язовир с висока стена край град Асуан в южната част на страната, за да спре опустошителните наводнения на река Нил.

Сключил е

оръжейна сделка с Чехословакия,

поради което Вашингтон е скептичен към него.

Москва обаче реагира по-бързо, като осигурява безвъзмездно една трета от необходимите средства. Останалите две трети са набавени от транзитните такси от танкерите, преминаващи през Суецкия канал, но очакванията Египет да завие към соцлагера остават напразни.

В същото време Западът не одобрява радикалната стъпка на Насър. Основните акционери в национализираната компания са британски и френски компании. Концесията им изтича чак през 1968 г.

Остават цели 12 години, за които няма да получат печалби

Франция, която подозира полковника в подкрепа за алжирските бунтовници, и Великобритания, за която протокът е важен, тъй като една трета от минаващите през него кораби са британски, решават да си възвърнат контрола върху управлението на Суецкия канал. Привличат на своя страна и Израел, който се чувства заплашен от всяка арабска експанзия, а Насър недвусмислено е заявявал неведнъж намерението си да унищожи еврейската държава. Така Париж и Лондон, подкрепяни във военно отношение от Тел Авив, започват военна операция.

На 29 октомври – след три месеца дипломатически преговори, последвали национализацията, израелски войски завземат Синайския полуостров. Седмица по-късно

англо-френски

части дебаркират

в Порт Саид.

Египетската армия се съпротивлява, но не за дълго, въпреки че Гамал Насър се опитва да потопи 40 кораба, за да блокира канала.

Но световните сили не са съгласни с действията на Лондон и Париж. Съветският съюз иска да се справи с бунтовете в Унгария и все още не знае, че Египет няма да се включи в Източния блок. Москва заплашва Великобритания и Франция с ядрени репресии. САЩ, които традиционно са съюзници с европейските суперсили, не вземат отношение, тъй като не са били уведомени за действията им. Освен това те не разчитат толкова много на доставки чрез Суецкия канал и нямат сериозни дялове в национализираната компания. Но не искат страните от Третия свят да застанат срещу Запада заедно със СССР.

Великобритания и Франция виждат в Насър "Хитлер на Нил", докато САЩ го възприемат като препятствие. Трите страни обаче са съюзнички в НАТО и се налага да си обменят разузнавателна информация. И заради различията във възгледите им едни и същи данни водят до различни изводи и заключения.

Айзенхауер заповядва току-що сформираният Борд на съветниците по външнополитическо разузнаване да напише доклад с придобитото от американските шпиони за кризата и да разбере защо не е знаел за намеренията на британците.

Те от своя страна са изненадани, когато Вашингтон действа в техен ущърб. Американците упражняват натиск чрез ООН върху Острова и Париж да се оттеглят от Суецкия канал, въпреки че са надделели над египетските войски. Заплашват ги със санкции, ако при бомбардировките по мишени в Египет са загинали мирни граждани.

Лирата и франкът

се сриват.

Айзенхауер упражнява влиянието си пред МВФ да откаже финансова помощ на Великобритания.

В тази обстановка те са принудени да изтеглят войските си, а ООН разполага миротворчески сили в залива на 7 ноември. Организацията на обединените нации се заема и със задачата да ремонтира важния воден път, и през април 1957 г. той отново е отворен за движение. Насър обаче решава да си отмъсти. Той заповядва да разрушат няколко нефтени тръбопровода, за да спре доставките на гориво до западноевропейските страни.

В резултат авторитетът на полковника в целия арабски свят расте. Страната му получава всички такси от преминаващия през протока трафик.