Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

СССР не пуснал кама, подарък за акад. Лихачов, от страх да не е терористичен инструмент. Той: "Обичам България, защото обичам Русия. Вие сте най-древната от всички култури в света" Дмитрий Лихачов

Кирил и Методий създадоха духа на държавата ви, казвал големият учен

Не е сгрешено заглавието, любезни читателю. “Обичам България, защото обичам Русия”. Това беше дълбокото убеждение на един велик руски учен-хуманист. От памтивека ни внушават, че за да обичаме България, трябва да обичаме Русия. Ето че се намери човек, по-умен от най-умните, по-българин от нас самите, който ни показа - на нас и на света, как и защо трябва да се обича нашето отечество.

Това беше руският академик Дмитрий Сергеевич Лихачов. Той беше сигурен кой е сътворил и е дал азбука на неговата родина, но тази му сигурност дълги години му пречеше да получи признанието, което заслужаваше в собствената си страна като световен творец на културата.

В Съветския съюз предстоеше честването на 80-годишнината на Дмитрий Лихачов - учен, към когото вестник "Антени" - издание на МВР, имаше особен пиетет и най-големи заслуги за популяризирането му у нас. Тези, които го списваха, и техните началници по понятни причини имаха по-големи възможности от останалите пишещи братя. Щяха да изпратят делегация, която освен поздравителните адреси щеше да му поднесе...

специално изработена кама

Така и не разбрах защо му бе нужна специална кама на този човек, събрал цялата добрина на света, обявен, че е измежду десетте световни учени мъдреци и хуманисти. Добре, нека да е кама, но не може ли тя да бъде поднесена от състава за православна музика "Ортодокс"? (После в Москва разбрахме, че идвайки в България, големият руски писател Леонид Леонов ни е чул и се е възхитил от изпълненията ни).

Това предложение направила Калина Канева на главния си редактор Веселин Йосифов. Генералът-журналист помислил малко, пък вдигнал телефона на Георги Йорданов, който направо одобрил идеята.

Прав е народният поет, че

"и ний сме дали нещо на света"

Прав е, дали сме, но това "нещо" - малко или голямо, трябва да стане широко достояние. Бедната ни историческа наука! Дълго време тя беше в плен сама на себе си; под натиск или от обикновено слагачество пред силните на деня изопачаваше достойното ни минало. Тя трябваше да се справя и с чуждите домогвания, които претендираха за величествените български достижения, обявявайки за свои даже наши владетели и територии.

Появи се в края на петдесетте в България руски учен, на когото бе съдено да стане един от най-големите в света по своята специалност - Дмитрий Сергеевич Лихачов. Като учен той се изграждаше с опита на преживените години, но като българолюбец - дойде като такъв и такъв си остана до края на живота си.

Много награди получи той,

голямо признание, но винаги това, което извършваше за популяризирането на нашата култура, бе повече и от наградите, и от признанието. Едва ли има друг учен - български или чуждестранен, който с такава любов да бе прегърнал и България, и всичко, което според него я правеше неповторима. Но тази любов бе взаимна - наградите и отличията, които получаваше у нас, бяха не по-малко и не по-маловажни от тези, които получаваше в родината си. Българската държава, БАН, Софийският и Търновският университет му присъдиха най-значимите си почести, ордени и звания.

“Плътта на българската държава

създаде Аспарух,

нейния дух - Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата. Аз обичам България, защото тя много ми напомня за най-доброто от Русия. И ако България невинаги е имала държава външна, то винаги е имала държава вътрешна - държава на духа. Седем века древноруската литература директно е била свързана с българската древна литература. И когато се е започнало директен превод от гръцки, връзките с България пак са се запазили, защото сме превеждали на азбуката, създадена в България. Български приятели, не забравяйте, че вие сте най-древната от всички съществуващи култури, и то в света. Аз обичам древна, сегашна и бъдеща България.”

Това са мисли, изричани от Лихачов по различни поводи в интервюта с него. И добавяше: "На България се пада жребият да пренесе духовността в третото хилядолетие."

Мисли точни и правдиви. Но нека да знаем, че те не бяха посрещани най-добре в страната, където мустакатият грузинец бе всадил у населението увереността, че от тях произлиза всичко. Георги Йорданов - бивш министър на културата и зам.-председател на Министерския съвет, си припомня думите на Гришин - член на Политбюро на КПСС, присъствал у нас на манифестация на 24 май -

“Трябваше да дойда в България, за да науча,

че ние сме взели азбуката си от вас”.

Подобни са били думите години по-късно на Пьотър Демичев - министър на културата на СССР. Не беше лесно за Лихачов да разбие тези стереотипи и както подхожда на голям учен - до край да остане почтен в убежденията си. Неслучайно негова е инициативата за честването на 24 май в СССР.

Летим ние за Москва за юбилея, носим с нас прословутата кама. На граничния контрол нас ни пуснаха, но камата - не. Къде ти, през съветската граница врабче не можеше да прелети, камо ли пък кама. С кама или без нея, ние носим притеснения за домакините си.

Съставът ни е чудо невидяно и нечувано. Чувстваше се вече повеят на новото време, ама на такъв важен юбилей да прозвучи религиозна музика? Малко множко щеше да дойде. Затова отпадна идеята ние да открием честването в Дома на учените в Москва, а участвахме след това в тържествената част. Взе се решение и да присъстваме като гости на обяда, който Лихачов даваше в тесен кръг, и да изнесем концерт за колектива на “Литературная газета” - най-популярният вестник в страната. (Този вестник стана символ на съветското преустройство.)

Концертът пред "Литературная газета" върви от хубаво по-хубаво. Нашите любезни нови приятели за всеки случай са затворили прозорците на залата Така де, никаква подобна музика не трябва да стигне до ушите на простосмъртните. След концерта присъстващите, още развълнувани от чутото, споделят колко са красиви мелодиите, но текста? Текстът - да, не е по каноните на социалистическото общество, библейски е, вечен, ще надживее и хората, и обществото им. Боже, колко мъка има по света - както би казал поетът.

Жилаво племе е руското! От време на време, още от цар Иван Грозни до наши дни, ще се намери самодържец в империята им (защото те винаги са били такава, независимо от наименованието й) и ще погуби цвета на обществото им. Но къде по-бавно или по-бързо пак ще се появят личности, по-способни от предишните. Октомврийският преврат прокуди руската аристокрация, ликвидира я, но на нейно място израсна нова - малочислена, без синя кръв, но по-качествена и по-жизнена.

Седим ние, "младежите певци", сред поканените на обяда и от разговорите, от държанието, от излъчването на присъстващите усещаме, че това са хора аристократи.

Обстановката не е типично руска,

липсва алкохол и може би затова няма нито по-гръмки разговори, нито пожелания. От време на време ние изпяваме нещо от репертоара си. Един от академиците се изправи и съобщи на колегите си , че е денят на свети (забравих му името) и че ние достойно сме отбелязали празника му. Ние изпяваме песента “Живееха някога дванадесет разбойници” и изведнъж настъпи оживление. Лихачов доста пъргаво за годините си скочи от мястото си, отиде при солиста, силно го прегърна и после ни обясни:

- В края на двадесетте години, когато

комунистите направиха

езиковата реформа,

която според мен отне много от красотата и изразителността на езика ни, написах един реферат, в който изразявах несъгласието си. Откриха този реферат в дома ми при един обиск, а мен, още студент, ме заточиха на остров Соловки за 4 години в поправителен лагер. Там живях сред престъпници, но и с високообразовани хора, които не се вписваха в системата.

(В песента се говори, че действието в нея се развива на Соловки).

Отидохме в Дома на учените, където започна честването на юбиляря. В залата пак присъстваха малък брой академици, този път дошли с жените си. Интересното за нас беше, че когато се срещахме по коридорите с някой журналист от “Литературная газета”, той много загадъчно и конспиративно ни съобщаваше, че ни чака голяма изненада.

Свърши тържествената част, ние сме на сцената и на края на програмата повикваме Лихачов

и му изпяваме

“На многая лета”. Присъстващите са много развълнувани, един от тях се изправя и казва:

- Колеги, доживяхме в тази зала след толкова десетилетия пак да чуем "На многая лета". А самият Лихачов възкликна:

- Вашият ансамбъл ми е най-добрият подарък!

По реакцията на тези изтънчени хора разбрахме колко много им е липсвала религиозната музика.

Докато пеех, направи ми впечатление един мъж, който седеше сам на първия ред, а до него беше поставен някакъв уред. Човекът беше навлязъл вече във възраст, но си личеше, че на младини е бил красавец. Сигурно артист някакъв.

Не артист, а режисьор. Изненадата, която така тайнствено ни подготвяха, беше Тенгиз Абуладзе - създател на “Покаяние”, филм, който той щеше лично да ни прожектира и превежда от грузински.

Прожекцията започна и това, което последва, беше нещо неописуемо. Мъжете стояха вдървено, с опънати напред лица, със замръзнали физиономии. Техните съпруги до една плачеха - беззвучно, с поглед на омагьосани.

След прожекцията, целият треперещ, отидох при Абуладзе.

- Много се притесних - каза ми той - как след вашата вълшебна музика да прожектирам филма си, как ли ще го възприемете?.

- А аз си мисля дали ако вие първо бяхте прожектирали филма, как ние бихме имали сили да пеем?

- Да, след такъв филм може да се плаче, но не и да се пее.

После заразказва, че “Покаяние” е създаден две години по-рано, че лично Шеварднадзе (голям фактор в Съветския съюз) се е опитал да помогне да бъде разпространен, но не се получило. Абуладзе

успял да се добере до Горбачов,

който лично го уверил, че в най-скоро време филмът ще бъде пуснат по екраните.

Горбачов изпълни обещанието си - няколко месеца по-късно филмът бе пуснат по екраните. Желаещите да го видят се редели на опашки, грандиозни дори за съветските мащаби. Очевидци разказваха, че те се простирали между две спирки на метрото. Най-често към тях се присъединявали и минувачи, които смятали, че не става въпрос за филм, а ще се продават италиански обувки.

Най-напред в Москва, после в страната и по света разтърсвайки ги, филмът зашества, печелейки награда след награда. Милиони го гледаха - едни потресени, плачейки, а други - не вярващи, че такава е била действителността, в която те са живеели и волно или неволно - подкрепяли...

Горбачов не беше давал обещание, че ще взриви света, но го направи. И в този взрив се чуваше и гласа на“Покаяние” - филма на титана на съветското кино Тенгиз Абуладзе, когото магията на българската музика направи приятел на страната ни.

Текат дните на българската култура в Русия. Дали в тях ще участва наш хоров, балетен или фолклорен състав, отделен изпълнител или ще се открива художествена изложба ние сме горди, че постигнатото от българската култура не отстъпва на руската.

 

Четете още:

Големите загадки за Кирил и Методий

Бомба ранява 11 деца по време на шествие за 24 май

Коментара ()

Вашият коментар