В Димитровград имаше плаж.

Басейн с дървени скари около него и пет метрова кула за скокове. Цялата от бетон. Този ден нямаше много хора – двайсетина млади мъже – инженери, техници, чиновници от Химкомбината и неколцина от театъра. Беше първата ми година в професионална трупа. Нямаше други жени, освен Росица – красива актриса на 22.

Не знаех да плувам. Мотаех се, препичах се на слънце. И Петко Джамбазов – също актьор – най-неочаквано ме попита високо, всички да чуят: "Ицко, смееш ли да скочиш от кулата?" "Разбира се!" – казах. "Хайде де!" – каза той. Засмях се."А на бас, че няма да скочиш. Ето, Росица е свидетел. По на един шоколад" – и си протегна палеца. И аз своя. И си ги натиснахме. Тогава видях, че всички ни гледат – мъжете стояха прави около нас и чакаха.

Тръгнах към стълбата и се закатерих нагоре. Повтарям, не знаех да плувам, никога не бях скачал от кула. А басейнът беше широк и дълъг. И не беше пълен до горе. Все още всичко взимах на игра. Когато обаче погледнах от площадката надолу, видях бездна. Сви ми се стомахът. Държах се за перилата отстрани. Не, няма да правя глупости. Но си представих как слизам по стъпалата, а долу умират от смях. Целият плаж ме гледаше.

Застанах на ръба. Ами ако се превъртя във въздуха и се пльосна по корем? Сърцето ми силно тупкаше… Чух подигравчии: "Много се чудиш!", "Да не би да те е страх?" Гледах водата. Видя ми се тъмна и извънредно далече. Чух вика на Росица: "Ицко, недей!" Помислих си: "Тя вече ме съжалява!" Някой ми извика: "Хвани се отпред, ще останеш без деца!" Хванах се. Взрив от смях. И тогава скочих. С краката надолу. Помня, че цялото ми същество казваше: "Не-не-не! Грешка! Грешка! Грешка!… Назад! Назад! Назад!..."

Помня, че дълго летях надолу, че тялото ми остана отвесно, помня експлозията в ушите от гмурването, помня как петите ми допряха дъното, как с все сила се оттласнах и панически замахах с ръце и крака. С бесни движения се докопах до стълбичката. Сам не вярвах, че съм изплувал… Жив!

(Текстът е публикуван на сайта на творческо обединение "Филизи 33")