Недолюбван от истинските дисиденти, творецът демонстрира завидна жизненост и повече от половин век е на гребена на вълната в бившия СССР

На 1 април в болница в Тулса, Оклахома, на 84-годишна възраст почина от рак известният руски поет, писател, режисьор и сценарист Евгений Евтушенко. Първоначално имаше информации, че въпреки сериозната си възраст той е успял да пребори коварната болест, но накрая здравето му внезапно се влошава фатално. Това обаче е само последното от множество противоречия в жизнения му път.

Творецът остави голямо литературно наследство, но както в родината му, така и по света

славата му е спорна

Ненапразно и в последните години от живота си отвъд океана той сякаш се опитваше да изтрие това впечатление. И в действителност макар в миналото да пълни цели стадиони с публика, дошла да се наслаждава на стиховете му, дали заради епохата и мястото, където е прекарал по-голямата част от живота си, той не беше възприеман като бунтаря, за когото се представяше.

В последните години се обяви и против войната в Украйна и критикуваше недъзите на управлението в родината си, но някак си отново по свой начин - от една страна уж принципен, но двусмислен, оставящ място за съвместно съществуване на непримирими доктрини и утопии.

Всъщност подобен подход е запазената марка на Евтушенко и може би неговата тайна рецепта не само за оцеляване в условията на тоталитаризма, а и за издигането по върховете с всички плюсове и минуси за него от срастването с конюнктурата.

Истината е, че подкрепян от иначе нетърпящата критики власт,

той направи голяма

кариера в бившия СССР

Позволяваше си волнодумства, за които обикновените хора не смееха и да мечтаят, и за разлика от сънародниците си пътуваше свободно по света. Сигурно не без основание критиците му приписваха и склонност към прекалено себеизтъкване.

Той е известен и като автор на сентенцията "Поетът в Русия е нещо повече от поет" (Поэт в России больше, чем поэт.) , но едва ли случайно народът малко язвително я беше модифицирал:

Евтушенко е нещо

повече от поет,

но Пушкин е нещо повече от Евтушенко (Евтушенко больше, чем поэт, а Пушкин больше, чем Евтушенко).

Подобно на творчеството му и данните за живота му са нееднозначни. Според официалната му биография

Евтушенко е роден

на 18 юли 1932 г.

в станция Зима, Иркутска област в Сибир, но в паспорта му е отбелязана година на раждане 1933 г. По други данни пък е роден в Нижнеудинск.

Рожденото му фамилно име също е било различно - Гангнус. Родителите му пък имат по две професии. Бащата на Евгений - Александър Рудолфович Гангнус, прибалтийски германец, егеолога и поет-лирик, а майка му - Зинаида Ермолаевна Евтушенко е геолог и актриса. През 1944 г., след завръщането си в Москва от евакуация на гарата в града Зима майката на поета променя фамилията на сина си.

Като ученик не му потръгнало особено

В училище “602У” заподозрели 15-годишния Женя, че е изгорил дневниците с оценките и отсъствията и го изгонили. Изпаднал в голяма беда, тъй като с такава лоша характеристика вече никъде не искали да го приемат да учи. Затова баща му го изпратил с препоръчително писмо да води геологопроучвателна експедиция в Казахстан, където на юношата поверили да води 15 затворници, а по-късно отишъл на подобна работа чак в Алтай.

Започва да пише стихове през 1949 г., а през 1952 г., едва 19-годишен, Евгений Евтушенко

става най-младият член

на Съюза на писателите

на Съветския съюз. Както си му е редът в онези години той се издига благодарение на похвални стихове за вожда Сталин. За това свидетелства и първата му отпечатана стихосбирка "Разузнавачи на бъдещето" (изд. "Советский писатель"):

"Знам:

На вожда

са безкрайно близки

мислите

на нашия народ.

Вярвам:

Тук ще разцъфтят цветя,

парковете

ще се изпълнят със светлина.

Нали за това

мечтаем

и аз

и ти,а

следователно

и Сталин мисли

за същите неща!

Знам:

Виждайки бъдещето наоколо си,

се навежда

тази нощ

най-добрият ми приятел на света

в Кремъл

над масата работна.

Пред него е целият свят -

необятен простор!"

Тогава, въпреки че няма диплома за средно образование,

го приемат да следва и в Литературния институт "Максим Горки", а в Съюза на писателите го правят направо комсомолски секретар.

"Приеха ме в Литературния институт без свидетелство за зрелост и почти едновременно с това и в Съюза на писателите, като и в двата случая зачетоха като достатъчно основание моята книга. Но аз знаех нейната цена. И исках да пиша по друг начин", признава по този повод поетът в своята "Преждевременна биография".

Когато след година диктаторът умира, макар с нова роля, младият талант отново е на гребена на вълната и заедно с другите т. нар. поети-шестдесятници - Бела Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски,

става кумир на

съветската интелигенция

от периода на "размразяването". Тогава вече отделя особено внимание на разобличаването на култа към личността на "най-добрия приятел на света" Сталин.

През 1957 г. обаче го изключват и от института - официално за непосещаване на лекции. (В крайна сметка получава дипломата си едва през 2001 г.)

Според някои

истинската причина обаче

е подкрепата му за романа на Владимир Дудинцев

"Не само с хляб се живее".

Големият успех идва през 1961 г., когато в "Литературная газета" е публикувана поемата му "Бабий Яр", посветена на масовия разстрел на близо 34 000 евреи от нацистите през 1942 г. близо до Киев. Въз основа на тази поема композиторът Дмитрий Шостакович създава известната си 13-а симфония. Поемата "Бабий Яр" е преведена на 72 езика, а стихове от нея са изсечени пред Мемориалния музей на холокоста във Вашингтон.

В същото време за нея той е обвинен от съветските власти в политическа незрялост и липса на чувство на интернационализъм, защото в това свое произведение не е описал и другите жертви на нацизма.

Независимо от това

поетът продължава

възхода си нагоре

и си остава лоялен на режима. Но си позволява и открито да защитава писателите Александър Солженицин, Йосиф Бродски и Борис Пастернак, когато са изпаднали в немилост.

В стиховете си той дори протестира срещу нахлуването на съветски войски - първо в Унгария, по-късно в Чехословакия и накрая в Афганистан. Но, учудващо, тази смелост

не му носи никакви негативни последствия,

докато други негови колеги за много по-малки простъпки са наказвани жестоко или са прокуждани от родината си.

Мнозина упрекват Евтушенко и че е защитавал в чужбина официалната теза за правата на човека в Съветския съюз.

В тази връзка интересни са отношенията му с Йосиф Бродски. Двамата ярки представители на руската поезия от ХХ век са в почти половинвековен конфликт, който е толкова дълбок, че се пренася и към поклонниците на творчеството им.

Историята им започва през 1965 г., когато Йосиф Бродски се завръща от принудително изселване. Предходната година

поетът е осъден на

изгнание "за тунеядство",

а за освобождението му съдейства самият Евтушенко. Още с идването му Евтушенко го поканил на ресторант, а след две седмици и да прочете стихове заедно с него пред публика. Евтушенко си спомня: "Веднага поканих Бродски без каквото и да е разрешение от властите да чете стихове на моята авторска вечер в Комунистическата аудитория на Московския университет. Това беше първата у публична изява пред няколкостотин слушатели, но той никъде не е споменавал за това - явно за да не събуди дори най-малко подозрение у читателите си на Запад, че моралът на техния автор-дисидент може да позволи да излезе в аудитория с такова име."

През 1972 г. на Бродски му се налага по заповед на КГБ до броени дни да напусне страната. Преди това в централата на зловещата специална служба той неочаквано срещнал Евтушенко, който по-късно обяснил, че е привикан там, за да дава обяснения за внесена от САЩ забранена литература. Виждайки го там, в момента обаче Бродски го свързал със своите проблеми, нарекъл го доносник на КГБ и направо го обвинил за изгонването си от СССР.

Но когато Бродски се установил в Америка, отново Евтушенко му помага да си намери работа в престижния Куинс колидж. А едва след смъртта на последния с разочарование разбрал, че Бродски е написал писмо до ръководството на колежа с молба да не вземат на работа Евтушенко

"като човек с антиамерикански възгледи"

А по спомени на Сергей Довлатов, когато Бродски чул, че Евтушенко се изказал против колхозите, той бил казал: "Ако той е против, то аз съм за." При това все пак Бродски никога не отричал поетичния талант на "Евтуха",

както му казвал задочно и дори признавал, че знае наизуст "200-300 строфи от негови стихове".

Но Бродски съвсем не е единственият му критик.

Убийствена оценка за него дава и Георги Марков. Ето какво пише убитият в Лондон наш писател в есето си "Компромисът", посветено на конюнктурата и включено в "Задочни репортажи за България":

"А от всички съветски поети аз най-много не мога да понасям Евтушенко. Тъкмо защото той е идеалният представител на псевдоактуалност, на псевдосъвременност, на псевдочестност, на псевдогероизъм. Той е антиконформисткият конформист. Или както казваше Пешо Камилата: "На тоя билетчето му печели и от двете страни."

"Той е официалният

поет на всички

фиктивни размразявания",

казва за него и опозиционерът и бивш политически затворник Владимир Буковски, който твърди, че пътуванията на Евтушенко в чужбина са обслужвали съветската пропаганда.

Същата двойственост е белязала и иначе богатия личен живот на твореца, който официално има четири брака.

Най-впечатляваща е връзката му с Бела Ахмадулина, с която се свързва в брак през 1954, който приключва 1959 г.

Връзката им се разпада, когато Ахмадулина неочаквано забременява - Евтушенко не иска деца и настоявал тя да прекъсне бременността.

Интересното е, че през 1960 г., вече след развода, те отново са заедно.

Евтушенко просто казва, че

тяхната любов

"не е починала,

а е спряла да съществува". Въпреки трудностите, двамата в крайна сметка успяват да останат приятели, а когато Евтушенко се жени за последната си съпруга - Мария, Ахмадулина дори идва да помогне за празничната трапеза за сватбата.

Вероятно обаче именно тази нееднозначност е тайната на Евтушенко. Защото точно тя помага на поета да се съхрани и да жъне успехи до преклонна възраст, а не както своя кумир Маяковски да се впусне в море от разочарования и да приключи живота си на 36 години.