Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Архивът на ДС разкри: Горяните се оказаха 3 пъти повече от партизаните. Битката им срещу властта с 8 години по-дълга

Горяните са били много повече от партизаните у нас преди 9 септември 1944 г. и са действали почти четири пъти по-дълго.

Този извод се налага от намерени документи за размера на съпротивата срещу комунизма в България.

Противно на налаганата дълги години теза, че у нас не е имало съпротива, горяните са едно от първите и най-масови движения срещу комунизма в цяла Източна Европа. Движението им възниква спонтанно, провокирано от безскрупулните мерки на режима. Счита се, че горяните са оскъдно въоръжени, четите им са малки, често от по няколко души, но влизат геройски в неравни битки с многократно превъзхождащ ги противник. По-нови изследвания обаче показват, че България е била на практика в гражданска война, и то за дълго време. В последните десетилетия все пак се появиха и по-подробни проучвания на това движение.

Част от данните идват от архиви на бившата Държавна сигурност и дават много детайлна информация за мащабите на горянството.

В том 2 на своите “Български хроники” Стефан Цанев цитира архивни документи, според които броят на участниците в движението е между 4000 и 6000 в различните периоди, а заедно с помагачите той набъбва до над 10 000 души. За сравнение по пресмятания на покойния проф. Пламен Цветков към 1943 г. у нас има около 800 партизани. И дори когато Червената армия е вече на границата ни, броят им не е надхвърлял 2200 души.

Макар официално за начало на горянското движение да се приема 1945 г., на практика

то започва веднага след

преврата на 9 септември

В справките на службите на Държавна сигурност от декември 1944 г. и първите месеци на 1945 г. се изнасят твърде много данни за формиращите се и разкрити нелегални организации и около 100 въоръжени групи. На 12 април 1945 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов докладва, че навсякъде в страната

се създават нелегални “фашистки организации”,

а в Пирин и Рила вече има организирани групи от “шумци”. Според него техният брой “ще се увеличи през пролетта и лятото”. Прогнозата на министъра се потвърждава. А началникът на военното разузнаване ген. Вранчев в “Разузнавателно известие” от 26 октомври 1945 г. дава сведения за формирани горянски чети и групи в Кюстендилска, Карловска, Пловдивска, Неврокопска, Хасковска и др. околии, общо 21 на брой със 128 души състав. Първата чета, прераснала в бригада “Д-р Г. М. Димитров”, е образувана в Кюстендилско още през пролетта на 1945 г. Тя се укрива в горите на Осоговската планина, поради което народът от тогава я нарича “горяни”.

До началото на 1945 г. в Кюстендилска околия се създават 15 нелегални групи и организации. Само две от тях са в Кюстендил, останалите са по селата. Тези организации стават и база за формиране през април 1945 г. на въоръжена група от 7 души. Неин командир е Васил Иванов Златевски-Гебрето, член на ВМРО - Иван Михайлов. Месец след товакомандването на групата се поема от Иван Йорданов Лешников, майстор шлосер в брикетната фабрика в Перник, нелегален от септември 1944 г.

През пролетта на 1945 г. в Кюстендил се създава нелегалната организация “Тайна антиболшевишка национална организация – ТАНО”. Тя се учредява по инициатива на Кирил Христов Ряпов, Милчо Димитров Борисов и Йордан Григоров Гоцев. За председател е избран Йордан Григоров, а за секретар – Милчо Борисов.

Те влизат във

връзка с четата

и постоянно я подпомагат. После тримата инициатори за създаването на ТАНО, които вече са минали в нелегалност, се присъединяват към четата. Последва ги още един член на организацията. Така през май 1945 г. четата вече е от 11 души и действа в триъгълника Кюстендил-Гюешево-Царево село.

В началото ТАНО заседава в училищната сграда. Снабдява се с пишеща машина, отпечатва и разпространява позиви с антикомунистическо съдържание. Ръководството на организацията изпраща писмо до началника на милицията в Кюстендил, в което се казва, че

“организацията ще

отмъсти за всички деяния,

извършени върху разплакания български народ”. А в позив, издаден от организацията, се казва:

“Предатели на България, вие не само че предадохте Родината ни на болшевиките, но станахте и палачи на народа си. Часът на разплатата ще удари. Помнете това.”

Кюстендилската чета се именува бригада “Д-р Г. М. Димитров” и достига 21 души. Тя си поставя за задача да води пропаганда срещу “комунистическата партия и да създава нелегални организации по селата”. Убеждава населението, че “правителството, дирижирано от комунистите с подкрепата на Москва”, ще падне и ще се създаде правителство, начело с Никола Петков, който от пролетта на 1945 г. се утвърждава като лидер на опозицията в страната.

Освен това на населението се казва, че след оттеглянето на съветските окупационни войски

комунистите не могат

да удържат властта

Поради това трябвало да се създават нелегални организации и въоръжени групи, които ще се “задействат, когато условията станат благоприятни”.

Четата е въоръжена с три автомата, две пушки със 700 патрона, три пистолета и няколко бомби. През следващите месеци тя следва тактика на индивидуален терор, като отстъпва от началните си позиции. Командирът изпраща младежите Милчо Борисов и Йордан Григоров да убият началника на милицията в Кюстендил. Но още преди да пристъпят към изпълнението на задачата, те са разкрити. И тогава службите на Държавна сигурност, като използват отдръпването на населението от четата, организират акция за нейното ликвидиране през септември 1945 г.

Службите подхождат твърде хитро и преди да започнат акцията, задържат 360 души от града и околните села и спечелват с насилие “доброволни” сътрудници сред тях. Следващата по време е Светиврачката чета от 1947 г., действала в района на Сандански. По същото време се организират отрядите на Асеновградската организация “Национален християнски кръст”, действащи в Родопите.

Четата на Герасим Тодоров е сформирана през пролетта на 1947 г. с цел “да работи сред населението за защита на българщината” в Пиринска Македония. В началото на 1948 г., отрядът наброява 42-ма четници. В свое писмо Герасим Тодоров заявява: “По-добре славна смърт, отколкото позорен живот.”

През март 1948 г. милицията в Благоевград започва масова акция. Според архивите в хода й са убити 7 горяни, заловени са 31, а само четирима се измъкват от блокадата. Но горяните не се забравени.

От 14 души в началото четата достига до 42 души и провежда акции срещу местни представители на властта с цел прекратяване на насилствената македонизация на Пиринска Македония, извършвана от компартията, както и срещу режима.

През 1947-1948 г. четата на Тодоров контролира Санданска околия, част от Разложко и стига до Гоцеделчевско и част от бившата Горноджумайска околия – територия, за която режимът признава, че на нея

“народната власт е

сведена до минимум”

Шести пирински отряд не само е най-големият в региона, но и с най-силно влияние от горянските чети в страната. По тази причина режимът организира една от най-големите си акции с цел ликвидиране на четата. Операцията под кодово име “Елен” в края март 1948 г. включва пълна неколкодневна блокада на района с масирано присъствие на милиционери, агентура и служители на ДС.

Четата е обградена, атакувана и разбита. Самият Тодоров не се предава и слага край на живота си с последната му останала граната на 30 март 1948 г.

Следващите години - 1949, 1950 и 1951, народът се вдига почти на масов бунт с появата на Съюза на свободните войни в Пазарджишко, Нелегалния областен център на БЗНС № 1 в Русенско, ОСДБ - Горяни отряд “Н. Петков” в Казанлъшко и Пловдивско и чети в Родопите, Хасковско, Софийско, Трънско, Брезнишко, Бургаско...

Една от кулминациите на борбата на горяните е в Сливенско. През пролетта на 1951 г. цяла армия от милиционери и военни от 13 000 въоръжени до зъби мъже обсажда Сливенския Балкан, за да ликвидира групата на Търпана. На 1 и 2 юни 1951 г. тя влиза в ожесточен бой с тази армия, която е над 1000 пъти по-многочислена. Въпреки превъзходството боят е ожесточен,

а Търпана успява да

спаси четата си, макар

да е ранен на 12 места

Историята на Георги Стоянов-Търпана е подробно описана в книгата на Петко Огойски “Записки по българските страдания.” Авторът е събрал многобройни свидетелства за трагичната му съдба.

Георги Маринов Стоянов е роден през 1915 г. в с. Желю войвода, Сливенско. По прозвището на тъста си започнали да го наричат Търпанов или Търпана. Баща му е убит в Сърбия през Междусъюзническата война още докато майка му е бременна с него. Като войник Георги е изпратен на фронта по време на Отечествената война и служи като санитарен подофицер. Пословично храбър и честен, той се прочува, като рискува живота си и под дъжд от куршуми изнася ранени от окопите, за което получава три ордена за храброст.

Но като се връща в родното му село, започват репресии. След фалшификацията на изборите за земеделците, последователи на Никола Петков,

настават тежки времена

Затова като безспорен авторитет около него се групират уплашени селяни не само от неговото, но и от околните села - Блатец, Сотиря, Кермен, Драгоданово, Трапоклово, Камен, Калояново, Горно Александрово и др. Отначало Георги и съратниците му решават да напишат писмо до Президиума на Народното събрание - протест срещу насилията, срещу вкарването в ТКЗС и нарядите, против отнемането на земята на невлезлите в ТКЗС и заменянето й с пустеещи земи. Уговарят се и в същия ден да забият камбаните в 23 села като знак хората да излязат на площадите и да се отправят към Сливен, за да предявят своите искания. А между тях

има и искане

да бъдат наказани

местни управници

- нещо много смело за онези години, както и за организирането на референдум по въпроса искат или не искат образуването на ТКЗС. А в случай че властите ги нападнат - “да се води бой, та каквото ще да става” и да се оттеглят към Балкана.

По спомени на оцелели първоначално се събрали 78 души. Тъй като нямали провизии, отишли в една мелница и взели около 300 кг брашно. Но за разлика от партизаните преди 9 септември те платили за него.

Търпанов, когото вече всички наричали Бенковски, се обърнал към събралите се:

“На две неща съм се спрял - или да нападнем и да освободим затворниците, или да се разделим на 10 чети със свои командири, които да отидат в 10 окръга и там да се мисли за нещо общо - въстание ли, революция ли ще го наречем, не знам. Но така да чакаме другарите да се подготвят и да ни избият като пилци, не бива да допускаме.”

Това става на 31 май 1951 г., а в нощта срещу 1 юни

властите изпращат

с камиони войници

от Вътрешни войски, милиционери и агенти на ДС. Операцията се ръководи от зам.-министъра на вътрешните работи Георги Кумбилиев. На сутринта пристига и самият Вълко Червенков, придружаван от министъра Георги Цанков. Един селянин от Тополчане обаче с риск за живота си размахал пояс и така успял да даде знак на въстаниците, че ги обкръжават.

Търпанов моментално разделя малобройния си отряд на ударни групи и започват люти схватки за разкъсване на обсадата с многократно превъзхождащия противник. Той търчал като разярен лъв от група на група и викал: “Напред! Две смърти няма, а без една не може!” Заповядал обаче да се целят само в офицери и да се щади животът на войниците.

Разбиват въстаниците в деня на Ботев - 2 юни, на петолъчката при разклона за Котел и Сливен. Но все пак не успяват да ги победят - убити и пленени са само 15-20 души. Останалите успяват да избягат и се укриват при ятаците си.

Но както е ставало и в други такива моменти в историята ни, накрая предателството свършва това, което оръжието не е успяло.

Василка Димитрова от Пловдивско, която има за любовник един милиционер, издава цялата група. Чрез нея успелите да се измъкнат са натикани в капан - подмамени са да се съединят с измисления родопски отряд “Д-р Г. М. Димитров” и са арестувани. Дори имало камион, който уж събирал хора за измислената чета и от който

нелегалните се озовавали право в килиите на ДС

На процесите срещу тях са издадени общо 45 смъртни присъди, останалите са изпратени за дълги години по лагери и затвори.

Но героят Търпанов не попаднал веднага в клопката, разказва Огойски в книгата си. Според свидетелство в книгата на М. Асенов Търпана имал 12 рани от куршуми, но до края на август 1951 г. с помощта на верни хора почти оздравял. Чак тогава успяват да подмамят и него да тръгне към Родопите през Пловдив и тръпнещите от страх агенти успяват да го вържат. Откаран е в Старозагорския затвор,

където е измъчван

Въпреки че е докаран до състояние на жив труп, по нечия височайша прищявка преди разстрела му уредили прощална среща на Търпанов-Бенковски с десетина от най-близките му съратници, спомнят си по-късно оцелели. Донесли войводата на ръце, но за всеобщо учудване той успял да се вдигне на крака и дълго се вглеждал във всеки един поотделно. Накрая спрял поглед на Петър Караманов и с едва изтръгващ се от гърлото глас казал:

“Вие всички сте млади. Особено ти, Петре. Много ще теглиш, но жив ще излезеш. Кажи тогава на хората, които ме знаят и помнят, че воювах за добро, но го изкараха зло. Отивам си чист пред себе си и мисля и пред вас, и пред всички!"

Кимнал за сбогом и се отправил към килията си.

Забележително е, че дори и без своя командир и въпреки жертвите тази чета продължава борбата. През 1952 г. се обединява с малки чети и достига 156 души, като отново започва да превзема села. Един от успехите на горянството е превземането на с. Раково, Сливенско, за близо 3 дни през 1952 г.

Но сведенията на службите на Държавна сигурност за нелегалните организации и горянските чети, предназначени за ЦК на БКП, не дават пълни данни. В тях личи стремеж да се намалява броят им и да се омаловажава съпротивата на населението. Така полк. Ст. Илиев, началник на отдел XII в Дирекцията на Държавна сигурност, в справка и подготвен към нея план “за борба с бандитизма” през 1952 г. отбелязва, че са решили “да се съобщи в Политбюро на ЦК на БКП,

че има само 600 лица нелегални и горяни”

В отчетите, след като се посочват допусканите слабости на службите за “бързото ликвидиране на бандитизма”, винаги се твърди, че те успешно се справят с “реакционните сили” или “реакционните елементи” в страната. Такава е господстващата лексика в докладите на Държавна сигурност.

По-важно е, че служителите в нея пазят ревностно своите длъжности и се нагаждат към желанията на тези, от които зависи кариерата им в тайните служби.

Но дори през 1956 г., след като в различни краища на България и с цената на големи усилия на властта уж борбата е позатихнала, по документи, намерени от в. “168 часа”,

има данни за сериозна съпротива срещу властта

Това сочи и справка до Тодор Живков от министъра Георги Цанков, който рапортува:

“През пролетта на 1956 г. най-активните враждебни елементи на село: кулаците, бившите неразоръжили се опозиционери, бивши полицаи, някои бивши царски офицери и др., подстрекавани от вражеските радиостанции, от разпръскваните със самолети вражески позиви и по указания на капиталистическите разузнавания и задграничните контрареволюционни централи, се активизираха и пречеха за масовото навлизане на селските стопани в кооперативите.

Отделни вражески елементи се ориентираха към остри форми на борба, прибягвайки към терористични действия спрямо активни агитатори, честни коопeратори, партийни и административни органи.”

Коментара ()

Вашият коментар