Истината е, че такова животно няма, не е имало и няма да има

Номинацията на генерал Румен Радев за президент от БСП е продукт на модната напоследък идея, че президентът трябва да е “надпартиен”, “независим”, “необвързан” и т. н. Тя показва, че българските партии бягат от себе си.

Теорията за “надпартийния президент” се изповядва и от образовани хора, които би трябвало да знаят по-добре.

„Има нещо дълбоко сбъркано в мисленето ни по отношение фигурата на президента, казва например професор Огнян Герджиков. - Какво значи партия? Рars, -tis от латински значи част от обществото, група, която се обединява в защита на собствени интереси - класови, политически, икономически. Лидер на политическа партия, на част от обществото, не може да бъде президент. Това е нон сенс.”

Един юрист се аргументира като лингвист? Юристите обичат да го правят. В случая професорът търси аргумент защо партиите трябва

да се обединят около надпартийна фигура като Симеон Сакскобургготски,

който впрочем беше лидер и основател на партията НДСВ.

Истината е, че надпартийни президенти няма никъде по света. Никога не е имало и няма да има. Самият факт, че в надпреварата участват няколко кандидати, вече прави победителя партиец, т. е. представител на част от обществото, на част от политическите играчи.

Да, като премиер Симеон Сакскобургготски беше доста по-обединителна фигура от своя предшественик Иван Костов. Но това е, защото зад него застанаха 3 партии - НДСВ, ДПС и неофициално БСП, без да броим партийния дребосък. Т. е. всички, които бяха недоволни или ощетени от СДС. Царят пък облагодетелства по-широк кръг бизнесмени и с това ги обедини.

Да, в България има десетки опити за “надпартийни” кандидатури. Обикновено ги издига група псевдоинтелектуалци, сред които срещаме артисти, професори, военни, лекари. Понякога и Стоичков. Те по принцип не успяват да спечелят дори 1 процент от вота. Казвам псевдоинтелектуалци, защото интелектуалецът по-скоро би си отрязал дясната ръка, отколкото да се включи в подобна завера. Освен ако не му се плати, разбира се.

Но кой плаща и защо? Обикновено това са пак големите партии. Те търсят начин да обрулят някой друг процент от вота за своя противник. Затова независимите кандидати също са партийни, те са

нещо като десант

в тила на врага,

маневра за отвличане на вниманието. Но това е по-добрият вариант, тъй като се срещат и откровено луди независими кандидати.

И българският, и световният опит показват, че в 100% от случаите изборите се печелят или от партийните лидери, или от хора, които са достатъчно високо в партийната йерархия. Например Желю Желев и Георги Първанов бяха председатели на партиите си, докато Петър Стоянов беше виден функционер, а Росен Плевнелиев – депутат и министър от ГЕРБ.

И обратното, опитът на д-р Желев, Стоянов и Плевнелиев да се разграничат, да заемат надпартийната поза им струваше втория мандат. Тази бонусна надпартийност само разколебава твърдото ядро. Все едно да си в цесекарската агитка, но да скачаш и на головете на “Левски”. Така можеш само да си изкараш боя.

Митът за надпартийния президент е нещо като мита за “коледното намаление”, което според някои объркани журналя било закон Божи в развитите демокрации. А у нас го нямало, защото не сме реформирани.

Истината е, че никъде няма коледно намаление. Напротив, има коледно увеличение. Много ясно, че в дните на най-ожесточеното потребителско търсене никой търговец не е луд да свали цените. Да, той може да изпише на витрината “разпродажба”, но реалното намаление се случва чак след Нова година, когато се разчистват остатъците.

Та така е и с президентската кампания. Това е време на най-ожесточена битка между партиите, в която надпартийността е само коледна украса.

Битката за президентството

е люта и партийна,

защото изобщо не е вярно, че президентът няма никаква власт. Президентът Плевнелиев например два пъти назначава служебно правителство, с което наложи в управлението съвсем нова порода министри. Той назначава и членове на Конституционния съд, на СЕМ и така нататък. Всичко това има много сериозно влияние върху държавата и посоката на нейната политика.

Ако в епохата на Плевнелиев президент бе още Първанов, със сигурност външните и военните министри на ГЕРБ щяха да са други хора с различна ориентация. И не се знае дали Реформаторският блок щеше да попадне в парламента и да получи доста власт.

Освен това правителството на Орешарски щеше да има доста по-сериозни шансове да си довърши мандата.

Президентските избори имат стратегическа перспектива, защото те придават тласък и на парламентарните избори. Например победата на Петър Стоянов през 1996 г. подготви почвата за тоталната победа на СДС и унизителния срив на БСП през 1997 г. Победата на Първанов през 2001 г. пък докара срива на СДС и скромната победа на БСП през 2005 година.

Президентският пост е именно партийно дело и никоя сериозна партия не би го оставила на случаен човек. И ако БСП издига генерал Радев, то е защото признава, че не е способна да наложи някой от своите лидери. Тя просто не желае

да ги подложи на унижението

от поредната загуба. Ако загуби Радев – губи само себе си. Ако спечели – печели цялото ръководство на БСП. Плюс АБВ. Може би и ДПС.

Чудно е откъде изобщо идва митът за “надпартийния” президент, след като по света такова животно няма. Вероятно някои местни мислители имат предвид президента на Русия Владимир Путин. Той напоследък заема надпартийна поза и дори се разграничава от “Единна Русия” – партията, която той лично създаде и която 3 пъти го избра за президент и веднъж за премиер.

Но “Единна Русия” възникна като партия на част от руската олигархия, за да прецака “Отечество – Цяла Русия” - партията на друга олигархична група, обединена зад кмета на Москва Юрий Лужков. По принцип

Олигархичните партии

избягват класическото

деление “ляво – дясно”,

защото ясната идентичност би ги лишила от масовия избирател. Затова “надпартийният” президент по принцип е десен. Той е проект на единия процент, който се преструва, че го е еня за останалите 99%.

Откъде идва представата, че президентът трябва да е “обединител на нацията”? Това е един от пожелателните текстове, който виси в конституцията като руло хартия в тоалетната. Най-често е обратното. Например ако мислеше като обединител, Плевнелиев щеше да дръпне ГЕРБ по посока на електоратите на ГЕРБ, БСП и ДПС плюс патриотите, т.е. към 60 на сто от народа. Той обаче го придърпа към една част от Реформаторския блок, т.е. към 2-3 на сто. Така обедини по-голямата част от нацията срещу себе си.

И ако все пак президентите обикновено се държат по-обединително от премиерите, то се дължи на самата природа на мажоритарния вот в два тура. За да те изберат, трябва да спечелиш над 50 на сто от избирателите. За да го постигнеш, трябва да се бориш за симпатиите на 100% от избирателите, да го играеш обединител. Но когато твоята партия е твърде разграничена, враждебна и изпокарана със 70, 80 или 90% от електората, не е възможно да си обединител. Партията те прави разединител, обособител и политически шизофреник.

Затова, ако искаме да избавим президента от шизофренията на неговия пост, трябва да избираме и депутатите си мажоритарно и в два тура. Ако всеки депутат е обединител в своя избирателен район, и президентът ще може да играе по-убедително ролята на надпартиец. Ако не, то не.