Вися в едно Speedy, което никак не оправдава названието си. Пълно Slowy

Самотна служителка се бори с компютър, трима клиенти скърцаме със зъби пред гишето, отвън има още дузина.

Всички са извънредно нервни, сумтят и се питат един друг как е възможно такова нещо.

На помощ на служителката се появява мъж с фирмено яке.

Започва да барника по компютъра една идея по-експертно, ама пак същата работа.

Служителката го нарича през цялото време „шеф".

Тия кулинарни формати съвсем ни промиха мозъците.

Фирменото яке известява, че поне половин час ще се забави всичко. Да си го калкулираме към времето.

Въздишаме и гледаме обезсърчено.

Служителката пита може ли да пуши, шеф.

Не – вика шеф. Не можело. Да не мърда.

Тогава жената предлага да излезе да каже и на тия отвън, че процесът буксува.

Шеф разрешава мълчаливо. Тя излиза.

Мръсната дузина я гледа изпод вежди.

Женицата разтваря ръце и заявява:

Искам да пожелая на всички весели празници. Светли мигове със семейството. Всичко най-най хубаво. После можело да не й остане време, та сега използва случая да отправи тия благопожелания.

Погледите омекват, челюстите се отпускат, двама-трима дори отвръщат на поздрава.

Много ли ще се чака още – пита някой.

Служителката поглежда през вратата. Шеф все по-нещастно съзерцава монитора.

Никой не знае – казва жената и въздъхва както ние одеве.

Вече и тя е от чакащите.

После пали цигара.

*От фейсбук!