Бях тези дни на гости в студиото на Георги Коритаров. Студиото е с вид на пещера и случващото се се излъчва по един канал, който се приема чрез сателитен сигнал. Т.е. не достига до толкова хора, до колкото ефирът осигурява. Само фенове и запалени по аналитичната журналистика го следят и дори имат възможност да се включват по време на самото предаване, което се излъчва на живо.
Говорим си с Георги Коритаров и Иво Сиромахов от "Шоуто на Слави" за сатирата. Политическата сатира в наши дни. Коритаров не чете от аутокю. Приказва си гладко и дълбокомислено, гледа в камерата като в очите на човек, който държи да го разбере правилно. И му е лесно. Бях забравила, че има и такива телевизионни домакини.
Да ви кажа, не бях се срещала с колегата Коритаров на живо (нареждам се в редицата на колегите по силата на формалното обстоятелство, че и аз съм работила в радио, после в телевизия, макар и да не мога да стъпя на малешката на този енциклопедист). Много голям пропуск! Да не поприказваш, все едно дали на кафе или по време на предаването му, с този човек, рядък представител на автентичния интелект в наши дни, си е загуба. Щета.
Помня с какво отвращение едни млади колеги от една комерсиална медия спориха с мен
има ли място елемент с досие на екрана, подпалени от новината, че Коритаров сътрудничел на службите в годините на соца.
Признавам, не бях много убедителна в доводите си тогава, защото и на мен от ченгета, онези мазните, дето са много живели и всичко разбират, и всичко от тях зависи, ми е дошло до гуша. От другия вид, изтънчените, дето го раздават недоклана буржоазия, още повече.
Когато се запознах с Коритото, както му викат в медийните среди, кога добронамерено, кога с ирония и злост, и прекарах един час в компанията му, се чувствам някак приятно ангажирана незабавно да споделя колко ми се струва необходим този стил, този подход, този инсайд, както стана модно да се изразяваме днес от екрана. Повече отвсякога ми се струва важно и луксозно не да се размятат фусти и обуща връз кръшни тунинговани снаги, а да се осигурява бутикова, умна, отгледана в лабиринтите на речните корита на мисълта реч.
Бил сътрудник на службите. Добре. Задавали ли сте си въпроса на кого са сътрудници днешните захаросани левенти и вакли моми, които ни домакинстват в ефирите на гостоприемните за силните на деня супер телевизии, направени със супер големи инвестиции. Дали не биха скочили в брак и с рогатия само да се домогнат до лелеяния екран. Дали биха се колебали да пристанат на коя да е власт, като ги гледаме как се подлагат кат ханъма на султански диван на мъжествените си приятели от високите етажи. Дали нямаше да пишат и да притърчат до явочните квартири така, както се отзовават на всички покани за обмяна на информация с днешна дата. Обръщат чашките с коктейли по разни екзотични плажове, в разюзданите компании на весели момичета и анаболни паралии, но това си е право на избор. Как и с кого да почиваш, както и как и с кого да сътрудничиш и да влизаш в трудово-правни взаимоотношения. В състояние ли са да се опнат на човека, който им шепне в слушалките и ги кани на софрата си? Неее!
Най-висше благо е да говориш на ти на големците! Да си им от близкото обкръжение,
да им имаш телефона и да им прозвъняваш за едно-друго от взаимен интерес. Обаче това е в реда на нещата. То си е най-нормалното нещо и естествен закон на хранителната верига. Следствие на симбиозата! Въпросът е от кого да се учат прохождащите журналисти. Представяте ли си какво ни чака в най-скоропостижно бъдеще?!
Дълбокият и начетеният човек обаче има скрупули и съмнения. Той се измъчва и не спи нощем, често подлагайки се на оня самосъд, за който поетът казва, че е клада изстинала за мерзавеца.
Кой ще им драсне клечката на новите Димитър Общи? Изобщо клада лови ли ги?! То кладите са за чистите, както беше казал оня поп Богомил, прокълнат от власт и църква.
Перчат се от екрана. Бицепсите им пращят изпод шевовете на тузарските костюми. Клеймят, ругаят даже, гневят се на онез, които не ги разбират и си позволява«т от ъгъла на глухите си медии да ги сочат като шкембе, задник и други уплътнени части на човешката физика.
Говорим за сатирата. Ама тя е невъзможна в наши дни. Тя е литературен похват, който «осмива определени хора или явления, критикува и разобличава социални и човешки пороци. Така гласи дефиницията. Целите й се постигат с използването на различни изразни средства - метафора, хипербола, алегория, ирония, сарказъм или насмешка...
Стана ли ясно как е обективирана невъзможността за бъдеще на този жанр в наши дни?
Сатирата погива тихо, като жител на крайпътно село без достъп до магистралата. Днес всичко е толкова сгъстено и наситено, че няма място за езоповски похвати. Помислете, възможно ли е да се намери актьор, който да шаржира Янето Янев. Или Цветанов? Или Фидосова? Ами семейство Сидерови? Ами Доган и невестите му? Ами Росен Владимиров и пернишката трагедия, в която е въвлякъл семейството си. Росен Владимиров напомня поразително Феим Чаушев. Феим Чаушев можеш да объркаш с Юнал Лютфи. Лютфито пък с Алиосман Имамов.
Като клонинги са! Откъде ще намериш толкова загладени чешити, ако речеш да поставиш историческа пиеса за делниците и празниците на ДПС. Имаше някакъв опит да ги претворят в едно сатирично предаване, но оригиналите са далеч по-ярки, оригиналите не се дават! Представете се един портрет групов на приетите в сарая. Каква гротеска! Ще смогне ли кастинг да набере толкова характерни типажи. Толкова ни е абсурдно съвремието, че не се поддава на шарж. Чак е неправдоподобно.
 Гледам прочутия "Ревизор" на Гогол, гениално интерпретиран от Мариус Куркински, и, да ви кажа, едно нежно, деликатно ми се струва поведението на класическия измамник Хлестаков. Дори Гогол е поставял злодеите си на прага на някакви колебания и съмнения. Нашите герои отдавна са отвъд дилемите и моралните терзания. Лъчо мозъка, Калинка, Румяна Желева, министърки бивши и настоящи, коя забърсана на кръстопът, коя подир замитането на изборните машинации, евродепутатки с мозък колкото ядка кашу.
Стоичков - доктор.
Цветан Василев - Мистър Икономика. Бойко Борисов - Футболист на годината
- почти всеки СИ Е НА МЯСТОТО! Като в "Комедия от грешки", ама Шекспир чак такава бруталност не би допуснал. Вилнеят нагли в самоуверената си неподправеност. Сюжети за нероден абсурдист. Лукав драматург е животът. Винаги съм го казвала! Ние обаче поемаме! Като ошашавени хедонисти с разширени стомаси поглъщаме равнодушно и с олигофренска усмивка на нещо средно от безпомощност и съмнителна наслада поредната порция помия. Фалшиви зайци от юфката на по остапбендеровци от киевския оригинал барабар с вегетарианските кренвирши, пак патент на Илф и Петров. Забравили сме извода, който новобрачната Лиза прави вследствие хранителния режим, въведен от съпруга й. "Човек, който се храни с фалшиви зайци и кренвирши от моркови, нищо трайно не може да създаде!" С тези думи здравомислещото момиче тръшва вратата на обреченото съжителство. Ние обаче търпим!
Глаголим в пещерата на Коритаров. Няколко зрители дори ни гледат и влизат в разговор с нас. Зрители, които умеят да се изразяват. Не приличат на събеседниците на Милен Цветков (да ме прощава). Нито на онези, сутрешните. Други зрители са.
От пещерата обаче
се чува в твърде
в малък обсег
Тора Бора на протеста срещу пуканките и бургерите на тлъстите неостроители на капитализма. Точно толкова фалшиви, колкото заека на Калачови. На какво ще се засмеем, ей това ме измъчва от известно време. И можем ли все още?Сатирата си стана норма. Нравите, обект на присмех до вчера, се вкочаниха в норма. А е смешно, драги зрители, смешно е, нищо че няма светеща табела в студиото. Прихни, байо, да прихнем, пък после по закона на пеперудата може и да съборим някой лидер, който ще ни напомня нещо близко, някъде във Венецуела или Еквадор. Да предизвикаме вятър с учестените пристъпи на диханието си, а да разлюлеем земята? Тогава тектоничните движения може и да извадят пещерата отгоре, а кулите на глупостта да потънат като толтекски храмове! Невъзможно е и смешно. Като Васил Лукаев от Шипка Драгор да вкара гол на Бербатов или да го измести в класацията за футболист на годината. Това май не е невъзможно, но за смешно, да, със сигурност!