Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Сега всички са се загрижили за българския туризъм, най-вече за морския. Руснаците бягат, немците не идват. Ще позволите ли и аз да се включа с моите скромни предложения?
Всички признават, че май се поувлякахме със застрояването. Но забелязва ли някой, че го прекалихме и с бицепсите на обслужващия персонал? Изключвам дамите, разбира сe. Макар че те винаги са в корена на всичко.
И аз съм посещавал няколко зимни и летни курорти по света, но никъде не съм забелязал някой келнер да се прави на Шварценегер. Някои имитират Фред Астор, други – Чарли Чаплин, но типажът с мускулите напълно отсъства. Докато у нас по туристическите обекти май не те вземат на работа, ако вратът ти не е 1 метър в диаметър, а бицепса – 60 сантиметра минимум.
Момчетата за всичко в българския туризъм стъпват тежко и полуразкрачено, а от кръста нагоре са като паметника пред НДК, преди да му паднат плочките. Заради стероидите гледат мрачно и заплашително, сякаш аха- аха ще ти избият зъбите. Или ще ти откъснат едната ръка, за да си я изпържат в кухнята на хотела. Предполагам, че
личните им лекари  са ветеринари – само те имат спринцовки за конски инжекции. Когато им мерят кръвното, трябва да използват 2-3 пъти по-широк маншет, какъвто няма на пазара. Но и за това има решение - купуват 2-3 и ги съшиват.
Доколкото съм забелязал, всички служители в гръцкия, швейцарския, английския, американския и така нататък туризъм са леки и пъргави, повратливи и приветливи. Е, има и пълнички, но културни. Никъде не може да се види хипертрофиран бицепс.
Не знам как е по Малдивите и Карибите, но като съдя по филми и фотографии, там обслужващият персонал е лек като перце и винаги щастливо усмихнат. Включително и дамите.
Онзи ден гледах един великолепен филм - “Грандхотел “Будапеща”. Препоръчвам го на всеки, който иска да прави туризъм. Действието се развива в измислената държава Зубровка, някъде в Централна Европа. Основният герой е главният “консиерж” (рецепционист, но в случая по-скоро управител) на хотела мосю Густав Х., винаги елегантен перфекционист. За него удобството на богатите клиенти е като религиозна кауза. Той има дар слово и е духовит, стъпва като английски лорд, а когато се налага – флиртува със скучаещите богати стари дами.
Другият основен герой е младият прислужник Зиро, когото Густав взема под своето покровителство. По-късно двамата се забъркват в серия криминални приключения, Густав попада в затвора, бяга и се крие с помощта на
“Обществото на кръстосаните ключове” - братски орден на консиержи, бармани и друг персонал.
Човек трябва да види тези типажи, за да разбере какво му липсва на българския туризъм. Липсват му хора с класа. Като Густав Х., какъвто го пресъздава британският актьор Ралф Файнс. Ако имахме подобни “консиержи”, туризмът ни щеше да триумфира.
 Уви, ние наводнихме обслужването с имитатори на Шварценегер или поне на Митьо Крика, които карат туриста да се чувства нещастен и жалък. Казах ли, че нямам предвид дамите?
Терминаторът те посреща на паркинга, дава ти ключ на рецепцията, носи ти напитките и вечерята, събира парите за чадърите и шезлонгите. Като доближи, сърцето ти се свива, иде ти да хукнеш да се спасяваш. Ролята на този типаж е да убива лошите, да наказва, да се окъпе в река от кръв и накрая да изтърси култовата фраза: I’ll be back! (“Аз ще се върна!”).
Ти ще се върнеш, но аз никога повече няма да се върна в този хотел, бар, плаж, варварино Конан.

Не обичам хора с вид на биячи да ме гледат на кръв и да миришат на стероиди. Предпочитам държавите, където келнерите имитират Фред Астор.
Не знам как и защо туристическата младеж така се увлече по културизма. Може би гледа твърде много холивудски екшъни. Като няма работа и окръжната опера я закриха, от сутрин до вечер помпа мускули във фитнеса. И за да натрупа “маса”, добавя стероиди и други магии, които
правят човека гневен
 и да налита на бой
А може би младежта следва пътя на своите кумири - борците. В началото на прехода те изпаднаха от котловата храна и веднага се заеха с рекетьорство и застраховане, където мускулите и агресията много помагат. Превзеха паркингите, а след това и хотелите, целите курорти, после банките и накрая държавата. Значи това е пътят към успеха в живота и бизнеса – помпай мускули. Бъди като Митьо Крика. Учи бойните изкуства. Вози хора в багажника. Така се пробива в този живот.
За да напомпаш могъща
 мускулатура са нужни
 поне 4 часа на ден,
 и то всеки ден. Но това не е проблем, ако си безработен. Когато влязох в “подгответо” на английската гимназия преди близо 100 години, учехме езика по 4 часа на ден, всеки ден. И напролет вече можеше да се каже, че го владеем сносно, граматически и фонетически. Разбирахме повечето изрази, можехме да съставяме съвсем грамотни изречения. На следващата година отидох в САЩ, тръгнах на училище и се оказа, че граматиката ми не е по-лоша от тази на туземците.
 Мисълта ми е, че в туризма един чужд език е около 1000 пъти по-полезен, отколкото големите мускули. Една година, по четири часа на ден. За огромни мускули са нужни поне 5-10 години. Вместо тях
човек би могъл да научи  поне 5-6 езика, заедно с поговорките, анекдотите и малко поезия, за да се превърне в един Густав Х. – героя от “Грандхотел “Будапеща”. Такъв “консиерж” може да си намери работа навсякъде по света – в Сен Мориц, Монако, Лондон, Париж. Навсякъде в туризма търсят хора с много езици. И никъде не търсят хора с мускули.
Та като начало аз бих предложил на управителите на хотели и заведения да си купят по един шивашки сантиметър. Като дойде кандидат за работа, да му мерят бицепса. Ако е повече от 35 сантиметра в отпуснато състояние, изобщо да не го назначават. Освен ако не им трябва бияч на входа на дискотеката, който да срита задника на натрапниците.
Не държа да са точно на 35 сантиметра, може да са 30 или 40. Очевидно “Галъп” трябва да направи представителна извадка. Така социологията ще определи до какъв размер бицепсът е просто мускул, и кога вече е пъпеш. Както казах по-горе, нямам предвид дамите.
Даже може да се приеме закон – в туризма да не се допускат на работа хора с напомпани мускули. Да се оплачат на Хелзинкския комитет. Правата на човека са си права, но поминъкът на нацията е по-важен!