Нощта на 10 срещу 11 януари през 1997 година, българската ноче толедана, нощта на "пиянството на един народ", на нашата смелост, на нашето единство, на нашата решимост да изхвърлим властта на комунизма от живота си.

Светлата, героична и достойна нощ на нашата младост. Нощта на политическата зима на 1997 година, белязала началото и направила възможно единственото движение напред във вярната посока от безкрайния и мъчителен "преход".

Тя започна още от декември на 96-та с масови и спонтанни човешки струпвания пред омразната ценрала на "Позитано"20 на задъхващата се БСП и издъхващото им управление, довело България до катастрофа. Хората идваха в декемврийските мъгли след работа и не им се прибираше вкъщи.

. Искахме да ги изринем, да не бъдат повече фактор в живота ни, но те се окопаха в парламента и се вкопчиха във властта. Докато януарският студ сковаваше страната, храната свършваше, магазините пуснаха кепенците, нямаше хляб, нямаше бензин, нямаше лекарства, нямаше транспорт, барикади парализираха страната, градовете и пътищата, доларът упорито допълзя до 3000 лв.

Всички бяхме пред парламента , денонощно, в студа, загърнати в якета и качулки и "кой не скача е червен" да се стоплим, пеехме "Боят настана", а при "Кой изчука Алис", се хващаме за премръзналите си ръце в безкрайна верига. Певци и музиканти бяха сред нас, лидерите ни бяха сред нас и говореха пресипнали от трубуната пред "Ал.Невски", кучето ми се качваше понякога и то там да види какво става, цялото облепено в лепенки със синьото лъвче на СДС. Нямаше я световната мрежа да ни координира и събира, няколко момичета от "Дарик" тичаха сред нас с микрофони и се мъчеха да ни информират къде какво става .

Вътре в парламента окопалите се комунисти, попикани от страх и вкопчили се във властта над една умираща държава и един разбунтувал се народ, си повдигаха духа с партизански песни и мъкнеха всичката налична мебел към вратите и прозорците.

Докато в нощта на 10-ти срещу 11 януари ни нападнаха. Биха ни с палки, обгазяваха ни, блъскаха ни като животни, проляха наша кръв.

Измъкнаха се в малките часове като плъхове, под охраната на всичко що носи униформа, докарано от цялата страна. Към най-позорното си падение и загубата на властта.

От тогава много хора се чувстват излъгани, бити, разочаровани, обезверени, отрекоха се от каузата си, отрекоха се от собствения си героизъм.

Нито за миг не съм се чувствала излъгана или предадена.

Защото бях там по собствена воля, по собствено желание, по собствена вътрешна необходимост. Правех това, което исках и трябва да се прави.

Не се чувствам излъгана и сега, защото не бях отишла там, понеже някой ми е обещал нещо, което после не се е случило.Отидох по убеждение, отидох да правя нещо, което съм чакала цял живот. Беше от най- щастливите мигове в живота ми. Никакво съмнение, никакви колебания, никакви съжаления.

Знам, че след това се направи толкова, колкото беше възможно да се направи. Като виждам сега с колко разрушения, загуби, кръв , жертви и погубени живота се опитва да се измъкне Украйна, даже се учудвам, че ние постигнахме и това, което имаме.

Ако сега трябва, пак ще бъда на площада. Нищо, че вече ме болят колената и гърбът, че вече не мога да тичам като вятъра, че вече онези хора от площада се имат за разочаровани и излъгани, че ги няма до мен, дори кучето ми го няма вече. Има важни неща за довършване.

Коментарът е от фейсбук