Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Българинът мразел както сега и преди 100 г. Александър Батенберг (в средата) с други офицери по време на Освободителната война.

Хейтъри отказват Димитър Димов от писането, вкарват Талев в лагер и убиват Георги Марков

1920 г. Стоян Ватралски обобщава: “Мнозинството са мрачно навъсени, с остървени клевети и кървави закани по всички направления”

В миналото българите, също, както и в наши дни, лесно са се поддавали на неоснователна омраза, свидетелстват различни автори. Преди 100 години, въпреки че не е имало фейсбук и интернет, картината не е била по-различна. Често негативните чувства са били насочени несправедливо и към личности с безспорни заслуги към страната ни.

Веднага след Освобождението сънародниците ни се поддават на най-груби политически страсти и сякаш трудно различават добро от зло. Емблематичен в това отношение е примерът с княз Александър Батенберг.

Към първия ни държавен глава

са отправяни

много незаслужени обвинения

Най-популярни са две - първо, че като германски аристократ е бил чужд на българския народ, и второ, че е скарал България с Русия. Което е абсурд, защото ни е наложен от император Александър II.

Дълги години той е непризнат, въпреки безспорните си заслуги. Неоценима е ролята на младия княз за Съединението и за защитата му. Истински подвиг извършва и в последвалата триумфална за нас Сръбско-българска война, когато лично ръководи успешните действия на бойното поле срещу нашествениците и по блестящ начин защитава държавата срещу кроежите на Великите сили. С такъв актив един държавен глава би трябвало да е на особена почит от народа, но е факт, че по време на управлението си търпи убийствени критики от всички страни, а след абдикацията е обречен на незаслужена забрава.

В крайна сметка Александър Батенберг става и първият свален държавен глава на България. От името на Русия го арестували български офицери. А князът напуснал, за да не създава проблеми на страната и да не се пролива кръв.

В началото на ХХ век грозните страсти в обществото ни сякаш набират нова сила и от политическата сфера се пренасят във всички слоеве на обществото.

В тази връзка ето какво нерадостно описание на нравите у нас рисува завърналият се след повече от 16 години отсъствие в родината си писател Стоян Ватралски:

"Най-голямо и най-потресно впечатление ми направи третата категория българи, подозрително злобните. Те съставляват по-голямата част от народа и дават тон на българските нрави Всъщност ми се видяха толкова много, та човеку се понякога струва, че всички българи са такива. Това са грозни души, невежеството и клюкарството в които съперничат по предимство с ехидната завист и съскащата злоба. Сякаш че егоизъма, завистта и злобата са у нас народен култ и, в последствие, народна орисия. Тази категория хора правят пакости за забава, зло за удоволствие;

а добро - самата дума ги цинично разсмива

За тях алтруизъма е глупост или цинично покривало. Взаимното в душата им подозрение и недоверие е прогонило от лицето зарята на радостта. С изключение на децата и юношите, у нас рядко се срещат незлобиви и леко щастливи образи. Мнозинството са мрачно навъсени, с остървени клевети и кървави закани по всички направления. В сборове и стъгди човек се намира в бойко язвита атмосфера, в която всеки е против всички. Комунист клевети и се заканва на буржоа, и обратно. Партизанин (партиец - бел. ред.) клевети, пакости и преследва партизанина - от другата партия, разбира се. Селяк мрази гражданина, гражданин презира селянина. Черковник анатемосва и гони безбожника и (прикрито) учения, а тоз последния - макар на параден празник публично и лицемерно да целува кръста, иконата и на попа ръката - презира и черквата и черковника.

Към хора от друга народност, друга партия или черква, - освен когато ги дебнат за някоя облага! - очите им стрелят змии и гущери, а

устата им изригват обидни клевети,

злъчни закани и гнусни мръсотии."

Атмосферата, която описва Ватралски, е някъде от средата на 20-те до началото на 30-те години на ХХ век и донякъде може да бъде обяснена с голямото разочарование от войните - Балканските и Първата световна, и последвалата икономическа криза. Но и след това, с отстъплението на демокрацията в по-голямата част от страните на Стария континент, нравите у нас се ожесточават, а смекчаващите фактори като духовна просвета и религия отстъпват още повече пред грохота на модерните оръжия.

Блестяща, но също песимистична диагноза за периода от края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век дава един от най-популярните ни народопсихолози Иван Хаджийски:

"Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие - отбелязва Хаджийски.

Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб."

В истинска държавна доктрина се превръща омразата обаче след преврата от 9 септември 1944 г. Кървавите събития около т. нар. Народен съд, масовите репресии и въвеждането на самата тоталитарна система с характерните за нея лагери и затвори стимулират най-негативните качества у българите.

Тяхна жертва са цяла плеяда емблематични творци и хора на изкуството. Много от тях са обявени за "великобългарски шовинисти", като Сирак Скитник, Фани Попова-Мутафова, Яна Язова и др. Елин Пелин се е отървал само благодарение на благосклоността на комунистическия вожд Георги Димитров.

Сред най-нелепите мишени на българската омраза е и невероятното перо Димитър Талев. Показателна в случая е ситуацията, когато БКП принуждава българите в Благоевградско да се записват като "македонци". Проблемът на Талев е, че е описвал македонците като българи

Затова без съд и присъда комунистите го изпращат в лагера Куциян, където едва не умира, затрупан от въглища.

Жертва на ненавистта е един от най-талантливите ни творци Димитър Димов. След феноменалния успех на романа "Тютюн" новоизпечени и неуспели негови колеги се нахвърлят озлобено срещу писателя и творбата му. Изролзвайки различни смешни клишета, като по сигнал те атакуват романа и го обявяват за "буржоазен", че противоречи на партийната линия.

Противниците му вероятно вече са виждали Димов изпратен в някой лагер, подобно на колегата му Димитър Талев, но в последния момент той е спасен от червения вожд Вълко Червенков. Той излиза с водеща статия в "Работническо дело" "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици". След този официозен текст повече никой не си позволява да се заяжда с Димов. За съжаление хейтърите са постигнали целта си - големият писател след това се отказва от писането на романи.

Незаслужено оплют е и един от най-добрите писатели, диагностицирали соцреализма. Самият той станал жертва на омразата, в своето есе "Врагоманията" описва част от причините. Случката му е разказана от студент, арестуван в милицията:

"След като ме държаха няколко часа в една празна стая, ме поведоха навън. Милиционерът ми каза, че началникът на участъка, полковник Б., иска да ме види. ... След това стана и поиска да му кажа имената на приятелите си. Аз му казах десетина имена. "А сега - каза той - кажи ми имената на враговете си!" Отговорих му, че доколкото знам, нямам врагове. Той ме погледна изненадан и ме попита: "Искаш да кажеш, че не мразиш никого?" Отговорих му, че наистина не мразя никого. Видях как лицето му пламна, той извика: "Лъжеш!У И преди да мога да кажа нещо, продължи да вика: "Що за човек си ти,, ако не мразиш никого! Как можеш да живееш без да мразиш!

Как омразата става принцип на действие при социализма, четете в хартиеното издание. 

Коментара ()

Вашият коментар