Каракочев...

Така му викахме.

Беше от едно малко градче близо до Дупница.

Когато постъпих в новобранския център във Враца на 5 януари 1999 година (бях 28 годишен, вече женен от една година) видях много млади момчета, но имаше и доста като мен - учили - недоучили, после чакали сума ти време, защото казармите нямаха капацитета да поемат всички "новобранци".

На 28 аз бях набор на капитаните, майорите бяха малко - по - големи от мен, а лейтенантите ми бяха зайци и се чувстваха неудобно в присъствието ми.

Каракочев имаше здравословен проблем.

Популярен като "нощно напикаване".

Бяха го отлагали няколко пъти от служба, а накрая някой му подшушнал, че ако иска окончателно да бъде обявен за НГВС (негоден за военна служба) трябва да си плати.

Човека, естествено, нямал един лев в джоба, камо ли да извади няколко хиляди долара и казал - "а бе, хора, аз имам здравословен проблем, какво да праввя в казармата".

А комисията свила рамене и му казала - "честито, отиваш в новобрански център".

В новобранския център Каракочев нямаше проблеми с нищо - нито да рине сняг, нито да ходи на тактики, маршировки, стрелби.

Единствения му проблем беше да спи нощем.

Поради тази причина той молеше командващите взвода ни да го пишат нощем дневален (докато не си положил клетва, не можеш да имаш оръжие и да си караул).

Изминаха 40 дни. Самите военни се чувстваха неудобно от Каракочев и едва дочакаха законния срок, когато комисия се събра, човека даде клетва при затворена врата и го уволниха.

Разказвам ви тая история, за да ви припомня какви казуси съществуваха по време на редовната военна служба.

При това историята е с щастлив край.

И не, Каракочев не стана мъж за тия 40 дни. Тойй си беше мъж на място - стискаше зъби и не мрънкаше, не се оплакваше, въпреки, че беше видно, че нито е добре финансово, нито живота е бил благосклонен към него.

И аз не станах мъж, защото бях близо 30 годишен.

И почти целия ми взвод не станаха мъже, защото част от тях бяха вече кривнали по лошия път, срещу някои имаше висящи дела, малцина четяха свободно.

Днес седя и си мисля за Каракочев.

Какво ли прави? Оженил ли се е? Излекувал ли се е?

Дали е останал тук, в малкото градче или си е взел багажа и е заминал някъде, където отново ще работи тежък физически труд, но поне ще получава добри пари за него?

Чудя се дали такива истории имат онези, които днес обясняват, че трябва да върнат казармата?

И ми се струва, че нямат.

Е, аз имам много истории.

Интересуват ме историите.

Интересува ме частния случай.

Защото всяко решение, което се взема на високо ниво касае милиони частни случаи.

И се опасявам, че който е живял в стерилна среда и няма много истории в паметта си, не може да бъде добър законотворец.

Мен ме интересува Каракочев.

И ме интересува никога повече да не се налага да разказвам подобна история.