Първите чуждестранни журналисти, влезли след аварията в зоната на Чернобилската атомна електроцентрала преди точно 31 години, са българските кореспонденти Йото Пацов („Работническо дело“) и Любен Антонов (Българско национално радио). Информирани вече за истинския размер на трагедията, те все пак тръгват на това рисковано пътуване, и то без защитни средства, с делнични дрехи. Много информационни агенции, включително БТА, ТАСС, ЮПИ, Асошиейтед прес и Ройтерс, публикуват техните кореспонденции от първа ръка. Любен Антонов вече не е между живите, а за Йото Пацов връщането към онези дни още е болезнено.

Вижте неговата изповед за ада на Чернобил:

В средата на май 1986 г. бяхме на планирана по друг повод командировка в Киев. При тръгването от България имахме вече смътна представа за случилото се в Чернобил на 26 април, но това не ни спря - напротив, още във влака решихме да направим всичко възможно да се доберем без санкция на редакционните си ръководства до повече информация за трагедията.

В зоната на Чернобил влязохме с Любен Антонов на 20 май, т. е. три и половина седмици след взрива. Колегите от киевската телевизия ни разказаха каквото знаеха за трагедията, така че бяхме наясно с радиационната опасност, но неустоимо беше изкушението да сме първите чуждестранни журналисти там. После, когато видяхме мъртвия Припят, Гудзевати, Гавроншчина, други села, когато се срещнахме с момчетата - милиционери, пожарникари и военни, които умираха в болницата в Макаров, ни стана истински страшно.

Но продължихме да диктуваме информациите си. В българската преса излизаха откъслечни съобщения от тях, но агенции като ЮПИ и Ройтерс публикуваха пълния текст. Първото, което видяхме, бяха военните камиони цистерни, които миеха пътищата, вероятно за да отстранят радиоактивния прах. По-късно се оказа, че войниците са запасняци, призовани специално за тази работа. На нашата кола, която ни предостави българското консулство в Киев, се вееше българският трикольор и това стана причина за една незабравима среща. Когато ни видя, едно момче с пехотна униформа буквално ни препречи пътя с камиона си. Скочи от кабината и на един архаичен български започна да ни говори, да ни прегръща, да ни се радва - „Братя българи, от дека сте, айде да си хортуваме!“ Оказа се, че това е наш сънародник от Бесарабия, който ни разказа неща, които след това видяхме и с очите си. В тези части бяха мобилизирани хора от т.нар. малоценни народностни групи - българи, гагаузи, татари, немци, молдовани... Това се оказа до голяма степен вярно.

В никакъв случай не искам да подценявам това, което направиха онези младежи - руснаци, украинци и всякакви други, но е факт, че в тези спасителни и технически екипи участваха предимно хора от малцинствените групи, което беше още една позорна характеристика на тогавашния режим. Бяхме в Розважев, Тормаховка, Гавроншчина и други населени места, които бяха напълно евакуирани. Там хора вече нямаше, така че ние с големи опасения влизахме в къщите и разглеждахме. Приличаше ми на някакво виртуално мародерство, срам ме беше. И сега настръхвам, като си помисля за тези хора, принудени за минути или часове да изос­тавят дома си. И друго, което се набиваше на очи - живели бяха в изключителна бедност непозната в България по онова време. Та впечатленията ми са отчайващо грозни, особено на фона на безсрамната демагогия на местните власти, които правеха всичко възможно да ни убедят, че не се е случило кой знае какво. Например, когато влязохме в Макаров - пуст, вероятно в голяма степен евакуиран град, в центъра пред Културния дом беше опънат нарочно, може би специално за нас, един голям плакат „Ласкаво просимо“ - „Добре дошли“ на украински, а под плаката две майки се разхождаха с колички пред стъпалата. Бях толкова изумен, че реших, че тази постановка не може да е толкова истинска - фалшът предполага, че в количките няма да има бебета. Каква беше моята изненада, когато се приближих­ме и видяхме, че в количките има бебета!

Там поискахме от градския комитет на КПСС да ни уредят срещи с хората, поели първия удар на катастрофата. Осигуриха ни срещи в болницата в Макаров с момчета, които нарекоха героите от Чернобил. Това бяха милиционери и пожарникари, те живееха последните си дни, умираха от лъчева болест, след като съзнателно се бяха жертвали, за да се опитат да изнесат от избухналата централа своите безнадеждно пострадали ранени и мъртви другари...

Помня един младеж на 22 години, пазя негова снимка, той знаеше, че умира, беше от Ташкент. Беше ми толкова мъчно за неговата младост и за този така нелепо прекъснат живот, че му казах: бих направил всичко за него, включително да отида до Ташкент и да разкажа на неговата майка какво се е случило. Той ми каза: „Не е нужно да й казваме какво се е случило. Тя ще получи моята похоронка (както казват в руската армия на известието за смърт), така че не е нужно да умира заедно с мен, нека го научи впоследствие.“

Един от тези хора ми разказа, че негови подчинени - двама младежи на 20-21 години, въпреки че са тичали през залата и обратно, за да изнесат оттам пострадалите, са помолили за разрешение да се върнат, за да помогнат на други поразени от взрива и радиацията хора, въпреки че са съзнавали, че ако надвишат лимитирания срок от няколко минути, те самите ще получат смъртоносната доза.

Затова ги наричам герои, защото в тази обстановка те са действали по един изключително мъжествен начин. Когато се върнахме, държавата се погрижи за нас - осигури ни контролни прегледи всеки месец, а и по-често, постави ни на специална диета, която, както си спомням, включваше заешко месо и задължително каберне от района на Бяла, Русенско. Имаше последици, но за здравословни проблеми не ми се говори. Мисля, че тогава си свърших­ме работата. Любен Антонов доживя достойно живота си като един от най-активните и уважавани журналисти на Българското национално радио, аз съм още жив - това е достатъчно.