Миньорите бяха герои, сега са просяци.

Пукна пролет и трудовият народ пак излезе да стачкува. Тютюнопроизводители били измамени от фирмата прекупвач и ще блокират пътя към гръцките курорти, земеделци не си получили субсидиите и демонстрират на жълтите павета, а миньорите от мангановия рудник край Балчик обявяват гладна стачка, защото не им изплащали мизерните заплати от януари.

Това е - като си нямат партия, ще правят гладни стачки и ще блокират пътищата. Ако не блокират пътя на богатите към курортите, кой ще им обърне внимание?

В държавите, където има лейбъристка (работническа) партия, стачката щеше да е важна новина. Можеше и да обърне изборите. У нас политиците ги мързи дори да отидат на място и да обещаят нещо.

У нас най-скучните новини са работническите – някакви си пак там стачкуват, пълна досада. Я какъв хубав атентат стана в Лондон, 4-ма убити и 30 ранени! Тръмп се оказва руски шпионин?

Или ето и добрата новина - качили сме се малко по-нагоре в списъка на нещастните държави. Вероятно защото измират тези, които помнят миналото.

Аз не съм от носталгиците, които твърдят, че при Бай Тошо се е живеело по-добре.

За мен и за хората около мен и сега е добре. Но миньорите определено отпаднаха от влака на демокрацията. В миналото тези хора имаха много по-висок обществен статут. Най-малкото, обръщаше им се много повече внимание.

Отворих сайта на вестник “Дума” (бившето “Работническо дело”), и изобщо не успях да намеря нещо за миньорите. Жалко, за повечето други новини никой не би търсил “Дума”.

Май не трябваше да го преименуваме навремето. Ако го бяхме оставили “Работническо дело”, сега може би репортерите му щяха да се чувстват морално задължени да хукнат към Оброчище и да извъртят дълги репортажи, интервюта, анализи и гневни филипики.

Заплатите на миньорите при соца бяха най-високите в страната, ако не броим голямото началство. Те определено получаваха повече от простите журналисти, а май повече и от главните редактори. Нормално беше миньор в забой да вземе 600 лева и нагоре, което вероятно се равнява на днешни 3 – 4 хиляди. С 600 лева човек можеше да живее бей гиби. Но в някои “ударни бригади” се изкарваха и доста повече.

Пакет цигари БТ с филтър бяха 60 стотинки, бутилка водка – 1,75, салати и киевски котлети в ресторант за двама – 5 лева, а сметката за парното – вероятно между 5 и 10 лева на месец. Никой не обръщаше внимание на парното.

Чета, че сега миньорите в мангановата мина вземали между 460 и 610 лева месечно. Принципът бил най-малките заплати да са с 40 процента по-високи от минималната за страната – а едно време бяха сигурно 10 пъти по-високи.

За труд под земята това е направо каторжна експлоатация.

На това отгоре заплатата им се изплаща с 3 месеца закъснение. Едно време всички в държавата вземаха заплата на всеки две седмици – половината като аванс, останалото в края на месеца. В най-капиталистическата държава - САЩ, се плаща в края на всяка седмица.

А и освен това миньорите се борели да им се осигури транспорт до мината. Нощният труд им се заплащал по 23 стотинки на час. При бай Тошо се заплащаше двойно, доколкото си спомням, а за транспорта изобщо не ставаше и дума. Няма ли транспорт – няма и мина.

Сега някои префърцунени мислители са много обидени, че сред народа имало носталгия по времената на Тодор Живков. Питайте миньорите, те ще обяснят защо. Не са нужни никакви социално-психологически и антропологически анализи, просто им вижте заплатите.

Манганът впрочем е скъп и общо взето рядък метал, така че концесионерът трябва да е некадърен вредител, за да работи на загуба. На този концесионер му е дадено да управлява четвъртото най-голямо находище на манган в света, безценно национално богатство.

Един тон манганова руда струва над 2000 долара в момента, често е над 3000. Използва се за производството на специална стомана, за лекарства, за какво ли не.

Обаче министърът, който е подписал концесията, е пропуснал да включи в договора най-елементарните права на работниците. Какво му пука на него? Той е представител на една от партиите на олигархията. Партия на работниците в българската политика няма и не може да има.

В България господства икономическата философия, че работникът получава пари едва след като предприемачът си получи приходите, изкарал е печалбата и си е заделил своето. И чак тогава от остатъка, ако изобщо остане нещо, се дава на работниците, колкото да не умрат от глад.

В нормалните държави господства точно обратната идея – след като работникът продава труда си, на него се плаща пръв. Той не може да носи риска на предприемача. Заплатата на работника е като тока на предприятието – щом го използваш, плащаш. Никой не те пита дали си на печалба.

Работникът не може да носи риска от неуспеха на инвестицията, защото не получава дял от успеха. Предприемачът рискува, работникът – не. Този принцип трябва да залегне в едно нормално законодателство, ако бяхме нормална държава. Но ние не сме нормална държава, защото няма работническа партия.

Скучна тема, нали така? Читателят ще попита – защо изобщо съм се захванал с нея? Няма ли нещо по-интересно, например новите цици на Карина? Или това, че Райън Гигс ще идва за мача на Бербатов? Гениални футболисти, на всеки мач “правят история”.

Вярно, темата за миньорите не е секси. Но както казал бил Чърчил, най-секси е властта. Едно време от властта го събори именно лейбъристката партия, защото нейните миньори се оказаха по-секси от Чърчил и неговата рода, с която са кръстени едни цигари. Ако тук имахме лейбъристка партия, стачката на едни миньори в Оброчище щеше да е къде-къде по-секси от циците на Карина – да ме извинява, ако наистина съществува такава плейметка или фолкпевица. Аз просто взех произволно едно име, сложих му едни цици и ето ти новина.

На Запад всички сериозни леви партии тръгват от профсъюзите. Това важи за скандинавските социалисти, които изградиха рая на земята. Според анкетите над 70 на сто от скандинавците в предприятията гласуват както им каже профсъюзът.

Това важи и за английските лейбъристи, и за холандците, и за французите, и за германците. Без профсъюзи няма сериозни леви партии, а без сериозни леви партии профсъюзите са просто едни фондации на бюджета на правителството.

У нас на профсъюзите, т. е. синдикатите, е забранено да играят като партии. То и на Запад не го правят пряко, но те или създават партии, или се кооптират с някои от тях. Например Демократическата партия в САЩ е почти кооптирана с профсъюзите.

А у нас между профсъюзите и партиите няма никаква сериозна връзка. Нямат и сериозни медии. Едно време профсъюзният орган беше “Труд”, но днес това никой не си го спомня. Днес това е орган на определена прослойка капиталисти, както и всички други вестници впрочем, да не ми се обиждат колегите. Всеки знае кой вестник към кой олигархиат принадлежи, освен, разбира се, пресгрупата на часовете.

Та мисълта ми е, че е крайно време българските профсъюзи да си направят партия, както е в нормалните държави. Без силна лейбъристка партия няма да е изгодно нито да си миньор, нито тютюнопроизводител, нито какъвто и да било човек на наемния труд в България.