Скъпи сънародници,

братя и сестри,

и ти, вуйно!

Днес повече от всякога е ясно, че така повече не може да се продължава. Стига хър-мър, ала-бала и иди ми-дойди ми! Крайно време е.

Когато преди 40 години Гагарин излетя в космоса, той едва ли си е задавал въпроса за възможността да се сеят картофи в южните части на Антарктида. Днес ние също не си задаваме този въпрос, което показва, че сме наследници на дългогодишна традиция.

Днес въпросът е „ако да – защо?“ и „ако не – как?“. Поколенията няма да ни простят, ако не отговорим поне на един от двата въпроса положително.

Но преди това трябва да се замислим как стигнахме дотук. Някои от нас стигнаха дотук пеша, други – с велосипед, а трети с пътническия влак от Волуяк. Това означава, че обществото е разединено и всеки се спасява поединично. За това ли се борихме?

Аз не мога да ви предложа готови отговори, но ще ви задам няколко болезнени въпроса. И първият ми болезнен въпрос е „Колко е часът?“ Нека всеки от вас да отговори пред собствената си съвест.

Някои ще кажат – Европейския съюз. Така е. Други ще кажат – Съветския съюз. И това е така. Трябва да сме категорични, за да успеем, когато му дойде времето.

Сега е лесно да се говори. Но лесно ли ни беше да мълчим?

Редно е да отдадем дължимото на тези, които вадиха кестените от огъня. Макар че сега се чудим за чий са ни тия кестени, но това е друга тема.

Преди всичко искам да спра вниманието ви. Спрете го най-после това внимание, за да си нямаме неприятности…

Това, което със сигурност мога да ви обещая, са безлихвени надежди и мечти на дългосрочен лизинг. Готов съм да платя цената на прехода, стига да не е по-висока от цената на корнишоните на едро.

Вярвам в моралния прагматизъм и прагматичния морал, макар че и двете не помагат, ако имате проблеми с пърхота.

И накрая искам да завърша с един цитат, който винаги ме е водел в сложния ми житейски път. През 1834 година един начинаещ ливърпулски шапкар Джоузеф Мендес заявява: „Тайната е в хастара“. В тези простички думи се съдържа цялото ми политическо кредо.

Дали ще ми повервате или ще ми повярвате е без значение. Важното е да пуснете моята бюлетина.

Извинете за вниманието!

(Текстът е публикуван в ivosiromahov.com)