Една потресаваща история защо родителите са крили от нея за жестокото убийство. 

Преди да го убият, дядото на Цецка Цачева е бил заключен и измъчван в мазето на сградата на днешната община в Плевен, където през 50-те години се е настанила Държавна сигурност. По зловеща ирония на съдбата 7 години и половина Цецка Цачева е работила като консултант точно в същата сграда, показва проучване на в. “168 часа”.

Иван Цачев заедно с другите осъдени е бил заключен в сградата на днешната община в Плевен. Тогава, по подобие и на други големи градове в страната, в нея се е помещавал местният щаб на Държавна сигурност. Мястото изобщо не е случайно, тъй като в онези години на насилие в него са били измъчвани и убити мнозина, имали дързостта да се опълчат срещу тиранията на комунистическия режим. За селското население най-болезнен е въпросът с изземването на земята - насилствената колективизация. Процесът и свързаният с него масов терор били толкова силни, че дори и мнозина членове на БКП се опълчват срещу отнемането на поминъка им. В самото начало на 50-те години, след като са приключили с кървавата разправа с легалната опозиция, комунистическите власти се заемат да създават текезесета. Въпреки че са знаели предварително, че са обречени, във всички краища на страната се надига недоволство. Създават се така наречените конспирации и мнозина с оръжие в ръка хващат гората и стават “горяни”.

Особено голяма е съпротивата в Северна България - Плевенско, Търновско, Ловешко, Врачанско, Видинско. Затова и натам се изпращат милиционерски части с големи подкрепления от вътрешни войски. Бунтовниците, които не са убити на място, са изпращани по управленията на ДС и с набързо скалъпени процеси са бесени или разстрелвани. Само защото не са искали да се откажат от бащината си земя и добитък.

Най-тежко е било за тези като Иван Цачев, които са попаднали в Държавна сигурност в Плевен. Там дълго време началник е бил печално известният Мирчо Спасов, който години след това ще стане известен като “лагерния” генерал заради създадения по негово нареждане лагер край Ловеч. В Плевен той със садистично усърдие създал ужасяваща система за мъчения и изтръгване на показания - “по съветски образец”, както обичал да казва.

Въпреки че опозиционната партия БЗНС “Никола Петков” е разтурена през 1947 г., а лидерът й Никола Петков е осъден на смърт и убит, четири години по-късно последователите му продължават да отстояват своята борба за свобода, създавайки нелегални групи.

"Голяма съпротива е имало срещу влизането в ТКЗС в техния край - не е било само в село Драгана, а и в Ъглен, Торос, Дерманци и други села - разказва Христо Марков, който пръв повдигна завесата на мълчанието за дядото на Цачева. - Има и куриозни случаи. В някои села два-три месеца след като са влезли официално в ТКЗС, селяни виждат какво се случва със земята и добитъка им, разбиват и си вземат животните обратно."

"Специално за случая с дядото на Цецка Цачева, той е получил смъртна присъда, защото е помагал с оръжие на горяните - знам го от дядо ми - казва Марков. - Преди да бъде убит, Иван Цачев е закаран в Плевен

Там е подложен на мъчения в килиите, намиращи с в мазето на сградата, в която днес се намира общината. Тогава в нея е била разположена местната Държавна сигурност. Съден е набързо и е застрелян веднага след това."

Според спомените на оцелели самите убийства са извършвани в Плевенския затвор.

В тази връзка не е случайно, че родителите на Цецка Цачева са пазили в тайна обстоятелствата около смъртта на дядо й дори от нея.

Близките на избитите от режима, освен мъката по тях, е трябвало да търпят и небивали унижения и да живеят цели десетилетия в постоянен страх. Запазени са многобройни описания за трагедията на стотици и хиляди семейства, които са заклеймени по този варварски начин.

Ето само едно от многобройните описания на тези страдания. Свидетелството е на Красимира Ташева, която разказва за своя баща пред журналиста Христо Христов. И по време и място съвпада със съдбата на дядото на сегашния председател на Народното събрание.

"Мила Гина, прощавай, че те оставям тъй сама.

Остани ми вярна, идвай с милите ми дечица, които оставям тъй малки сирачета Целувайте, прегръщайте вместо мен кръст и букви на гроб студен. Майко, татко и мили сестри, и всички - не забравяйте делата ми. Иво, съди тъй, както мен осъдиха подлите изменници...смърт. Целувам ви всички, Иван. 2 март 1953 г."

"Това е последното писмо на баща ми, писано в Плевенския затвор - казва Ташева. - Писмото е извезано с гвоздей и много мъка на домашно тъкана кърпа, а майка ми - Гина Манолова, по баща Иванова Фичева, го намери в окървавените дрехи, които ни върнаха след разстрела му, скрито в хастара. Той беше на 32 години. Върна се от фронтовете на Втората световна война, воювал срещу нацистка Германия - герой,с три ордена за храброст, за да стане мъченик. ”

Но тогава настъпва колективизацията. Той и дядо отказват да влязат в ТКЗС-то и национализацията на кафене, кръчма, гора, коне, крава, биволи и друго движимо и недвижимо имущество си беше обир. Естествено, на стените на къщите на отказалите да влязат в ТКЗС неизменно стояха лозунги като “враг ” кулак”. По-късно, под влияние и на убежденията на другия ми дядо по майчина линия, от привърженик на БЗНС става николапетковист. ”

И отново в “Белене”, и друг път - в “Биримирци”, Софийско. Не е чудно, че едва го помним като образ. Просто бяха решили съдбата му. Ей така - от завист и жестокост. И заради доноси. Цели четири пъти на концлагер - от 1947 до 2 юни 1952 г., когато посред нощ домът ни в с. Гиген, Плевенско, беше обграден от конна милиция. Нахлуха в 4 часа сутринта.

Обърнаха къщата наопаки - дюшеци, шкафове, гардероби, тавана - търсеха оръжие. Вързаха очите и ръцете му, не ни даваха да говорим с него. Заставиха го да стои с лице към една от стените.След разстрела му ни върнаха само два ордена от трите, а фотоапарата и бинокъла - не. Национализираха всичко, което имахме, и част от присъдата беше да платим на държавата хиляди левове.Незаличима от съзнанието ми е тази сцена на ареста му. С фотоапарата на татко дълго време се изявяваше като фотограф в Гиген Георги Лицов.Качиха татко и голяма група други арестувани от селото (акцията беше в цяла Никополска околия) в камион с платнище, блъскаха ги да се покатерят по-бързо, а платформата беше висока, без помощни стълби. Очите му продължаваха да са вързани.

Баба тичаше след този камион и викаше името му, а ние с Иво плачехме, свити като попарени до тогавашната аптека, собственост на Стипцата, сега хранителен магазин на Веско Марков.

Някак разбирахме, че този камион отнася безгрижното ни детство завинаги. Не видяхме татко повече. Този момент от живота ни е намерил място в стихосбирка на наш съученик и приятел от детството - Люлин Занов. Стихотворението му се казва

“Ненужна гибел” Навярно и за него, както и за много хора, които присъстваха на това политическо безумие пред тогавашната сграда на кметството, до Занови, видяното е оставило трайни следи.На 8 декември 1952 г. след зверски мъчения и побои в Плевенския затвор при разпитите осъдиха татко на смърт. В деня на деветата годишнина от сватбата му с майка. Ирония на съдбата.

Осъден бе като ръководител на група от 17 души николапетковисти в околията. Най-близкият му приятел - Иван Калбуров, също от Гиген, наговорил куп грозни лъжи на делото, за да се спаси сам. И се спаси - лежа няколко години в затвора и после стана “Герой на социалистическия труд” като агроном в Русенско.Съпругата му го заплюва в лицето веднага след делото и го напуска заради това предателство.Гордеем се, че татко не е издал нито едно име, не си е послужил с клевета дори пред заплахата за живота си, дори при нечовешките мъчения.

Други таткови приятели не се явиха като свидетели от страх за себе си и семействата си. Някои от тези свои приятели той и майка ми бяха издържали, докато са учели по градовете, изпращали са им колети и пари редовно. Разбирам ги, затова няма да спомена тук имената им. Един от тях беше отказал да се яви като свидетел с думите: “По-добре две деца сираци, отколкото четири”

Част от тях са ни помагали, след като останахме сираци.

Адвокат на татко беше един достоен мъж от Плевен - Георги Гатев, който плака заедно с нас, когато няколко пъти в онази страшна зима пътувахме с хиляди мъки до Плевен и следователят по делото - висок мъж с мургава кожа - Младенов, само знаехме, че е от Държавна сигурност и че от него зависи съдбата на татко, Не ни даваше свиждане. Жесток човек, гавреше се с мъката ни - леден вятър духаше на стъпалата на Плевенския съд, беше незапомнено свирепата зима на 1952/1953 г., а той държеше стъклена бутилка с мляко и смеейки се, ни каза: “Не ме занимавайте с глупости, аз трябва да занеса мляко на децата си.”

Адвокат Гатев е плакал и след произнасянето и изпълнението на смъртната присъда. С Иво не присъствахме на делото поради двуметровия сняг и придвижването пеша до гарата в Милковица, съседно село на 20-23 км. Разказаха ни негови приятели от Троян, били в затвора тогава, а самото дело и отвеждането му на разстрел е описано и от писателя Йордан Вълчев в книгата “С досието напред.”

Г-н Вълчев е бил в Плевенския затвор тогава и делото на тяхната обвинена група е също на 8 декември. Болезнено помня всяка подробност от този ден, казва Ташева. Той сам ни издири и ни подари книгата с автограф.

Когато са го извеждали на разстрел, татко е изглеждал като старец - с побелели коси, жив скелет, с вериги на ръцете и краката, а съвременниците му знаят, че той беше изключително здрав, добре сложен, силен и наистина обаятелен мъж. Хвърлен е в обща яма с друг осъден на смърт, който полудява, след като чул присъдата си - Георги Гочев от село Дъбован. Помня изпълнения ни с хора и писъци двор, когато сестра на баба ми от Плевен ни съобщи, че присъдата е изпълнена.

За жестокостите, които се случват и след това в село Гиген, четете в хартиеното издание.