Ерик и Филипа Кемпсън – английска двойка с 16-годишна дъщеря, пристигнали на Лесбос и просто се влюбили в острова. Той е художник, прави фигури от маслиново дърво. Истински шедьоври. Туристите с удоволствие купували произведенията на изкуството. До февруари м.г.

“До този момент имаше бежанци, но се опитвахме да не им обръщаме внимание. Но изведнъж потокът рязко се увеличи. Пристигаха измръзнали, болни, а в окръга няма нито един доктор. Лодките им се разбиваха в скалите, защото на 2 км преди брега контрабандистите, които не искат да бъдат арестувани от гръцките власти, чупят ключа на двигателя на препълнената лодка. И се връщат към Турция с моторница. Бежанците просто се давят, защото не знаят накъде да насочат лодката и тя се разбива в скалите.

Една сутрин видах лодка с 300 души, която се разби и всички се удавиха буквално за минути. Беше като филм на ужасите.

Хвърлихме се във водата, за да спасим нещастниците. Дъщеря ми едва не се удави. Докато се опитва да спаси дете, в нея се вкопчва афганец и започва да я тегли към дъното. Успя да се отскубне и да излезе на брега с детето.

Само от тази лодка

загинаха 16 души.

Лодките са толкова много. Струват по 1500, но турците ги продават на бежанците по 5000 долара. Имаме богата колекция от евтини лодки, които властите карат в планината и вероятно ще изгорят. Контрабандистите работят в пряка връзка с полицията. Тези, които решат сами да си купуват лодки за 6,5-километровата морска разходка, са атакувани незабавно от полицията и биват потапяни с хората на борда.

Чудехме се къде са Червеният кръст, ООН, “Лекари без граница”. Те получават милиардни дотации от държави и частни спонсори. Ясно е, че контрабандистите и полицията в Турция са една мафия. Истинският кошмар започна лятото. На денонощие пристигаха по 200 лодки. Един ден пристигнаха 800. На брега се оказаха 12 000 души. Приличат на призраци. Идват в дома ни и молят за вода, храна, лекарства. Помагахме по 24 часа в денонощие и буквално спряхме да спим, продължава Ерик. Снимахме клипове и ги качвахме в социалните мрежи и молехме за палатки, вода и храна. Някой добър човек плати 3500 бутилки с вода. После пристигнаха първите палатки. Властите забраниха на бежанците да пътуват с автобуси и ги принуждаваха да плащат такси. Беше страшно, но никой от тях не пожела да се върне в Турция. Предстоеше ни да научим ужасяващи истини за псевдоблаготворителността.

Адът на човешката мерзост.

“Когато Лесбос се напълни с бежанци, започнаха да пристигат хиляди доброволци-мошеници. Те си правеха селфи с измъчени жени и деца и изчезваха. След това крещяха във фейсбук – дайте ни пари, ето – работим!

После научавахме, че голяма част от тези “доброволци” вече са били в Бангладеш и Пакистан като представители на ООН и Червения кръст. Представете си яростта ми, когато една сутрин установих, че на палатките, осигурени с помощта на приятелите ми, са налепени стикери с флага на ООН. Трябвало да ги сложат, защото пристигал комисарят по бежанците в ООН.