Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Можеше ли България да спаси евреите от Македония и Беломорието?

В Полша са унищожени 90 на сто от евреите, в Германия, Австрия и

Чехословакия - 50 на сто, а в България - 0

Царство България успява да спаси всички, намиращи се вътре в държавните ѝ граници, евреи, при това далеч не само български поданици, но и много чужди евреи.

Всички те са спасени от депортация извън пределите на страната. А както се разбира след края на войната - не само от депортация, но и от смърт в някой от центровете за масово изтребление в окупирана Полша.

Въпреки този безспорен факт, вече десетилетия наред комунистическата пропагандна историография голословно и абсурдно обвинява цар Борис, че бил съюзник на Хитлер и даже “съучастник” в геноцида на евреите.

България обаче е своенравният съюзник

и непризнатият противник на Третия Райх. Първо, цар Борис се стреми до последно да запази неутралитета на страната. Фактите за това са недвусмислени и ето кратка хронология:

Германия напада Полша на 1 септември 1939 година.

На 15 септември 1939 г. България обявява своя неутралитет с правителствена декларация.

На 18 септември Вермахтът и Червената армия правят общ празничен парад в Брест-Литовск. Подписано е съветско-германско споразумение за делба на Полша и декларация "в полза на мира". Коментарът на този цинизъм е излишен.

На 27 септември 1940 г. е сключен Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония.На 22 октомври 1940 г. България отказва да влезе в Тристранния пакт

На 28 октомври Мусолини обявява война на Гърция.

От Рим предлагат България да се включи във войната срещу съседна Гърция

"за освобождаване на българското Беломорие и Егейска Македония".

За честта на цар Борис, той отклонява и това предложение и отказва да се възползва от критичното положение на Гърция, независимо че в недалечното минало Гърция не е страдала от подобни скрупули. Следва опитът на Молотов в Берлин на 12 ноември 1940 г. да спазари включването на СССР в Тристранния пакт срещу съгласието на Германия България да влезе в съветската сфера на "гаранции". Веднага след този опит, Хитлер отправя повторна покана към цар Борис България да се присъедини към Оста.

Това става на 17 ноември. Цар Борис съумява да отклони и тази повторна покана.

Буквално една седмица след повторния отказ на България да се присъедини към Тристранния пакт, на 25 ноември 1940 г., Сталин изпраща своя емисар Аркадий Соболев (помощник-комисар па външните работи на СССР) в България.

Соболевата акция се провежда при светкавично разпоредена от Георги Димитров по внушение на Сталин агитационна кампания, осъществена от българските комунисти.

Кампанията е добре финансирана от Москва,

тъй като са отпечатани стотици хиляди позиви. Самообявилите се по-късно за "антифашисти" български комунисти разпръскват стотици хиляди позиви из цяла София със следното съдържание: "Искаме съюз със СССР! Искаме съюз с героична и социално-прогресивна Германия!"

Цар Борис умело отклонява и това лицемерно предложение за “взаимопомощ”, защото разбира, че зад щедрите обещания прозира стремежът на Сталин да окупира България. Но въпреки непрестанно оказвания натиск и от Германия, и от Съветския съюз България успява да устои и да даде да се разбере, че ще се придържа към политиката на неутралитет.

Сраженията в Епир обаче не са никак благоприятни и италианската армия търпи поражение след поражение. Вермахтът разработва план, който предвижда светкавично преминаване на елитната 12-а германска армия през България и оказване на помощ на закъсалия в Гърция Мусолини. На Дунава е съсредоточена 600 - хилядна германска армия

България е изправена пред единствената алтернатива: дали тази армия ще влезе като окупатор или като съюзник. Друг избор, освен да се присъедини към Оста, България няма.

Освен ако някой твърди, че военно безпомощна България с право на едва 20-хилядна войска и 10-хилядна жандармерия (според клаузите на Ньойския договор) е могла да се изправи срещу 600-хилядна армия и да я спре.

Едно е безспорно -

цар Борис отлага присъединяването

до последно

и премиерът Филов подписва Тристранния пакт няколко часа след като Вермахтът вече е навлязъл в територията на България.

И все пак, тази военно безпомощна България успява не само да устои на натиска на Хитлер и до края, чак до съветската окупация през есента на 1944 г., да не води нападателни бойни действия срещу никого, успява да запази дипломатическите си отношения със Съветския съюз, с който нейният “съюзник” Германия воюва на живот и смърт, отказва да изпрати дори един “доброволчески” корпус на фронта, въпреки че другите държави от Оста негодуват от “привилегированото” й положение.

И не само това. Тази малка и военно безпомощна България е единствената страна в Европа, попаднала в сферата на влияние на Третия Райх, която устоява на натиска на Берлин и отказва да изсели (депортира) извън страната намиращите се на територията й евреи. А вътре в държавните граници на Царство България е имало не само евреи български поданици, а и много полски, испански, германски евреи. И всички те са спасени!

Всичко това е заслуга

на българския държавен глава цар Борис,

който за разлика от много други европейски владетели не изоставя народа си на произвола на войната, а остава на своя пост и успява – благодарение на куража си, дипломатическия си талант и на прозорливостта си, да прекара кораба на България почти без драскотина сред оглушителния грохот на сблъскващите се айсберги на воюващите страни.

Можеше ли обаче малка България да спаси и евреите от Беломорието и Македония? За да си отговори почтено на този въпрос, днешният човек трябва да си отговори на няколко други въпроса.

1. Бяха ли тези земи вътре в държавните граници на Царство България?

2. Чия е върховната власт в тези територии? Кой е суверенът до приключване на войната според международните конвенции за водене на война?

3. Кой нарежда депортацията на евреите от тези територии? Германия или България?

4. Между 1941 година (когато по пълномощие на Германия България поема управлението на тези територии) и 1943 - а (когато по нареждане на Германия пристъпва към изпълнение на първоначалния етап на депортацията) имала ли е българската административна власт там враждебно отношение към евреите в Македония и Беломорието ? Създавала ли е например концлагери за евреи?

Разстрелвала ли е,

убивала ли е евреи?

5. Престъпление ли е според тогава действащите хагски конвенции за водене на война депортацията (изселване) на цивилно население?

6. Знаели ли са българските власти за тайната цел на депортацията (изселването), а именно, че не става дума за изпращане в източните предели на Райха в зони за заселване, във фабрики и лагери за осигуряване на работна ръка, а в специални центрове, снабдени с газови камери за масово изтребление на жени и мъже, деца и старци?

По първия въпрос. Беломорието и Македония НЕ са вътре в държавните граници на Царство България и юрисдикцията на държавния глава на България цар Борис не се простира там.

Из Търновската Конституция, действаща по това време:

За територията на Царството

Чл. 1. Намаляване или уголемяване територията на Българското Царство не може да стане без съгласието на Великото народно събрание.

Чл. 7. Без съгласието на Великото народно събрание, българският Цар не може да бъде същевременно управител на друга някоя държава.

По втория въпрос. Според международните конвенции за водене на война, суверен на Гърция и на Югославия до приключване на войната и сключване на мирен договор, е страната, която ги е завладяла и окупирала, и това е Германия.

Трето.

Депортацията на евреите

е наредена от Берлин

Както във всички останали – било сателитни страни, било окупирани от нея по време на Втората световна война територии, нацистка Германия се заема с въвеждането на “новия ред” и изселването на евреите. Местните власти никъде в Европа не са в състояние да предотвратят тези депортации и те се осъществяват с тяхна помощ и с помощта на еврейските съвети на старейшините, които Айхман създава.

Фактът, че България е единствената страна в Европа, която успява да предотврати депортацията на евреите извън пределите на страната си, показва колко непреодолима е била позицията на Берлин по този въпрос.

Перипетиите, с които Берлин се сблъсква по “еврейския въпрос”, в България са описани подробно в германските доклади и писма и са обсъждани на процеса срещу Айхман в Йерусалим.

Те са маркирани набързо и от Хана Аренд: “И така, германското посолство се обръща към българите, но едва след цели шест месеца те правят първата крачка по посока на "радикалните" мерки - въвеждането на еврейската отличителна значка. Дори това дребно действие се превръща в голямо разочарование за нацистите. Преди всичко, както те надлежно докладват, че

значката е само една "твърде малка звезда" второ, повечето евреи не я носят; и, трето, тези, които я носят, получават тутакси "толкова много изяви на съчувствие от страна на заблуденото население, че на практика те се гордеят с този знак" – както пише Валтер Шеленберг, шеф на контраразузнаването на RSHA в един доклад на СД, предаден на Външното министерство през ноември 1942 г. Тогава българското правителство отменя заповедта. Под действието на огромен германски натиск българското правителство накрая решава да изсели евреите от София в селски райони. Тази мярка обаче определено не е това, което изискват германците, тъй като евреите на практика се разпръскват, вместо да се концентрират.”

Рибентроп се опитва да притиска цар Борис. И не без раздразнение докладва на Хитлер, че цар Борис “умело се измъква”, уж “все подготвя”, не “отхвърля изцяло” направените от Берлин предложения, но не предприема “радикални мерки”.

Да се върнем към темата за евреите от Македония и Беломорието.

На четвъртия въпрос отговорът е категорично не. Българските власти в Македония и Беломорието не малтретират, не преследват евреите, не избиват евреи, не създават концлагери за евреи.

На въпрос номер пет. През 1943 година според тогава действащите конвенции за водене на война (хагските конвенции от 1907 година) депортация, тоест, изселване на цивилно население не са забранени. Впрочем,

през Втората световна

война депортацията се практикува масово,

включително и от съюзниците. Сталин изселва около 40 народа и етнически групи. Демокрация като САЩ изпраща в лагери 100-хилядно предполагаемо вражеско население с японски произход. Англия прави същото с британски граждани от германски произход. А след войната към 12 милиона цивилни германци са експулсирани от родните им страни или са депортирани в Съветския съюз за принудителен труд – най-голямата принудителна миграция в новата история на Европа.

Така че по това време депортациите не са забранени и българските власти нямат правни основания да откажат да изпълнят нареждането на Берлин да им предадат на място посочено от Германия население, за което тя твърди, че застрашава сигурността на германската армия в тила и затова то ще бъде преселено в Източните предели на Райха.

И идваме на последния въпрос. Знаели ли са българските власти, подозирали ли са за тайната цел на тези депортации? Че не става дума за изселване, а за изпращане в лагери за масово изтребление.

През 1943 година българските власти, както и целият свят не знаят и не подозират за същинската цел на германските депортации.

Никой не предполага чудовищната истина -

че става дума не само за депортация, а за депортация в специално създадени тайни лагери за масово изтребление.

По време на войната никой не може да проникне в окупирана Полша и информацията идва от слухове. Куриерът на полската съпротива Ян Карски напразно се опитва да убеди Лондон и Варшава в достоверността на сведенията, че навярно става дума за масово изтребление на евреи. Карски се среща и със съдията във Върховния съд на САЩ Феликс Франкфуртер, приятел на Рузвелт и сам той евреин. Разказът на Карски въздейства силно върху Франкфуртер, но накрая той заявява: “Млади човече, аз не ви вярвам!.”

Едва докладът на Върба и Вецлер, които успяват да избягат от Аушвиц, през лятото на 1944 година е възприет сериозно от западните съюзници.

Ето какво пише и известният френски историк Марк Феро: “През 1942-1943 г. всички са убедени, че депортирането цели осигуряването на работна ръка” за Райха.

Има две много сериозни доказателства, че през пролетта на 1943 година

българските власти

не са имали представа

за тайната цел

на тези депортации.

Когато до българското правителство достигат слухове, че евреите, изселени в Полша не са добре настанени, министър Габровски се скарва на Белев и го пита: “Какво става? Къде отиват тези евреи?”. И Белев командирова един български лекар, сътрудник на Комисариата по еврейските въпроси до Полша да види при какви условия се настаняват евреите там. Лекарят стига до Виена, където германците го връщат обратно. Той се противи и обяснява, че има заповед, че е командирован от българското правителство да види какви са условията, в които са настанени евреите. Упорството му разгневява нацистите и под дулото на оръжието те го карат да си свали панталоните, за да проверят дали не е евреин.

Другото безспорно доказателство е, че когато

Белев изпраща своя сътрудник Калицин

в Беломорието,

Калицин пише в рапорта си, че след изселването на хората, тъй като имуществото им не ще може да се опази от мародери, то ще бъде пренесено в складове и продадено. Но Калицин отбелязва, че в складовете то ще бъде сортирано по вид на мебелите, а не по името на собственика и че така няма да се да знае коя мебел на кой собственик е. Затова предлага иззетите по нареждане на германците скъпоценности и пари да бъдат внесени по блокираните сметки на собствениците, а сумите от разпродадените мебели – в един общ фонд “еврейски общини”.

Българските власти обаче намират още по-добро решение – на всяка мебел те закачват етикет с името на собственика и при продажбата сумата се вписва надлежно срещу съответното име. След това парите от продажбата са внесени по сметките на собствениците. Естествено е, че никой нямаше да си дава целия този труд, ако не предполагаше, че тези хора ще се върнат един ден. Дори по време на т.нар. Народен съд е безспорно доказано, че нито един от служителите в Комисариата по еврейските въпроси не се е облагодетелствал за сметка на изселените евреи и всичко до последната стотинка е внесено в съответните сметки.

Така че спекулациите, че България е виновна за едно чуждо престъпление са изсмукани от пръстите.

България не убива никого,

не знае тайната цел на тези депортации и не е извършила престъпление според тогава действащата Хагска конвенция (от 1907). Престъплението е масово убийство. И то е престъпление и според тогавашните закони. Това убийство е извършено от Германия, не от България. Защото не депортацията сама по себе си, а ИЗБИВАНЕТО на депортираните хора, което следва тези депортации, е престъпление.

И накрая нека да завършим с великолепната реч на Дянко Марков, произнесена пред Народното събрание на 27 юли 2000 година:

“Не става дума и за това дали израелската държава и еврейският народ свалят една или друга плоча. Това е тяхно суверенно право - да преценят кой има заслуги за съдбата на техните съотечественици в епохата на Втората световна война, кой има вина и как да се постъпи с едни или други. Ние не можем да внушаваме или да кажем: "Моля, оставете плочите. Направете паметник на България."

Но ние имаме едно преимущество

спрямо всички други европейски народи, които през Втората световна война бяха под егидата на Германия. Това наше преимущество е изразено в тази именно карта, която аз я оставям тук като документ и в която карта американският историк Раул Хилберг в книгата си "Унищожението на европейските евреи" тази именно карта посочва. В тази карта, уважаеми госпожи и господа, са посочени… В Полша са унищожени 90 на сто от евреите, в Германия, Австрия и Чехословакия - 50 на сто, в Румъния - 34 на сто; в Холандия, Белгия и Люксембург - 56 на сто: в Дания - 1,5 на сто. Всички други са спасени чрез лодки.

В България седи нула! Срещу името на България седи нула, господа! (Силни ръкопляскания и възгласи "Браво!" от блока на ОДС.)

И това е паметната плоча за хората, които спасиха българските евреи. Тази нула - аз се гордея с тази нула като българин, като гражданин и като човек!”

Коментара ()

Вашият коментар