Неслучайно алпинистът и биолог Боян Петров е сред тримата номинирани за "Мъж на годината". За 72 дни той стъпи на трите осемхилядника Канчедзьонга (8586 м), Броуд пик (8047 м) и голямото предизвикателство К-2 (8611 м), който за първи път беше покорен от българин. Петров е истински боец, който се преборва два пъти с рака, а диагнозата "диабет" е неспособна да ограничи неговия дух на победител, както нищо не може да застане на пътя му към поставената цел. Алпинистът не изпитва необходимост да бъде окичван с венци за постиженията си, а вече планира следващите.

"Признанията и ласкателствата ме приспиват, а аз искам да съм буден, защото има още много върхове", споделя Петров.

И все пак се радва, че за "Мъж на годината" е номиниран с още двама толкова качествени и достойни мъже като Милен Русков и Теодосий Теодосиев.

- Бояне, какво е чувството да стъпиш на върха, когато няма още път нагоре, а ти си постигнал целта?

- Обикновено човек не може веднага да си даде сметка какво точно е направил. На върха не мога да скачам от радост, а стигам с мисълта - тук съм. Поставената цел е отметната, но въпреки това

не мога да се отпусна Не изпитвам гордост, радост и не летя от щастие. Човек просто е ужасно уморен след 10-12 часа атака нагоре. Впоследствие вече, слизайки надолу, бавно започвам да осъзнавам стореното и го проумявам съвсем, когато се прибера в базовия лагер. Чак щом се върна в София, усещам истински значимостта на факта, че съм покорил осемхилядник чрез хората, които ме поздравяват. Чувството на самия връх е отнесено някак си от вятъра.

- Колко време прекара на К2?

- Оказва се, че всъщност и на Броуд пик, и на Канчедзьонга, и на К2 прекарвам повече време, отколкото реално съм си мислил. Задържам се от 45 минути до един час, като през тях се занимавам със задължителната за изпълнение процедура, а именно фотосесия с едно спонсорско знаме, с второ, трето и 360 градусовата панорама. Не трябва да пропускам нищо, защото това може да ми коства признанието, че съм изкачил върха. В последните години това се доказва само с ясни снимки, на които се вижда част от върховата пирамида. Също така, ако там има знаме или някакъв знак (дървен прът или метална тринога), той трябва да се вижда на снимката и, разбира се, 360 градусовата панорама. Не изпълниш ли условията, съответно оставяш съмнението, че наистина си бил там.

Измами в алпинизма се случват не рядко.

Много хора се снимат в предвършието - хълмче, което е непосредствено преди самия връх, но не е крайната цел. Един австриец например си беше направил селфи на един от върховете, които беше изкачил, след което някой друг успя да докаже чрез анализ на ъглите и отражението от фотоса, че всъщност това е лъжа и той не е стъпил най-горе. Впоследствие самият алпинист трябваше да признае, че наистина е така, но се чувствал заслепен и задължен към спонсорите си да се докаже.

- Ти самият разчиташ ли и на малко късмет, за да постигнеш успех в планинските си мисии?

- Да направиш три осемхилядника за 72 дни, не просто ти трябва късмет, а звездите да се наредят така, че да яхнеш някакъв лъч от светлинна енергия и той да те преведе. Радвам се, че за пет месеца единственото, което загубих и претърпях като физическа повреда, беше падането на един нокът на големия ми пръст от студ. За няколко месеца успях да изживея страхотни мечти, защото, изглежда, е трябвало да се случи, и то сега. През миналата година, когато планирах да щурмувам К2, се разминах с тази възможност, защото ме бутна един пернишки рали състезател. Направи обратен завой пред мен и ми осигури операция на крака.

Нямаше как да замина за експедицията и през цялото време, докато се възстановях, се тормозех, че не участвам и не съм там. Ето че през 2014 г.

бях там и покорих върха дори с метална пластина в крака,

която ми сложиха след катастрофата. Извадиха я чак сега, в началото на ноември.

- Не изпитваше ли болка заради нея по време на експедицията?

- С такива размери на пластината непрекъснато се усеща болка, бодеж и дискомфорт при усукване, но някак си именно това ме държеше с още по-изострено внимание. По принцип съм човек, който винаги е нащрек. Никой не трябва да си играе със смъртта, а още повече в планината за тази цел трябва да си с отворени на 100% сетива. Важно е да чуваш и най-малкия шум, за да можеш да различиш кое е летящ камък и кое лавина само по звука и да изхвърчиш мигновено в посоката, противоположна на тази на опасността. Винаги си повтарям: "Внимавай." Така съм се автоматизирал, че сякаш сканирам като автомат обстановката около себе си.

- Споделял си, че при щурмуването на Канчедзьонга и ти си имал халюцинации, каквито често обсебват ума на алпинистите. В какво точно се изразяваха те за теб?

- Халюцинациите са пряк резултат от недостига на кислород в мозъка просто защото при катерене мускулите работят по-интензивно и усвояват повече. При мен това явление е основно звуково. Не съм имал видения. Всичките височинни алпинисти, които изкачват над 8, 500 м., имат такива халюцинации задължително. Аз чувах мъжки глас, който не мога да кажа, че ме напътстваше и водеше, но сякаш вървеше пред мен.

В главата ми се създаваше илюзията, че сякаш сме двама човека

и катеря с партньор, а той ми казваше: "Давай насам. Още малко. Зад тази скала. Закачи се тук." Като сън. Не мога да си го спомня с детайли. Разбирах, че имам халюцинации много ясно, а на върха мъжкият глас изчезна и останах сам. Мозъкът сякаш се нахрани с кислород. На K2 и Броуд пик нямах халюцинации, защото вече бях добре аклиматизиран.

- Какво сънуваш през времето, в което си поел нагоре?

- По време на експедиция сънищата ми винаги са свързани с неща

на хиляди

километри от мен.

Никога не си лягам и не виждам сняг и лед, а по-скоро топъл пясък, море, зелена гора, спомени, лица, семейството ми. Докато съм в планината, се стремя всичко останало да е малко бягство от тази среда. Чета литература, която няма нищо общо с алпинизма. Тази година например прочетох с голям интерес "Задочни репортажи за България" на Георги Марков и някак си се върнах в старо Княжево, откъдето съм самият аз, и ми беше приятно.

Цялото интервю четете в новия брой на в. "168 часа"