Спомняте ли си Боян Стоянов от Елин Пелин. Човекът, спасил 32-ма души, впрочем 33-ма, защото едната жена по време на наводнението в града през 2005 г. е бременна.
Надали. Аз също съм го забравила, въпреки че тогава бях директор на пресцентъра на МВР.

Тогава проблемите си бяха същите, само природата - по-снизходителна

Урокът, който ни даде тогава, беше нежна подготовка за това, на което сме свидетели днес. Гледам героя от Елин Пелин и съм благодарна за втори път тази седмица на bTV за адекватността и рефлекса. Това, оказа се, е единствената медия, доказваща подготвеността и съизмеримостта на родната телевизия с тези от старите демокрации. Теодора Енчева беше направила невероятно въздействащ филм за този мъж и слава Богу, че тези дни се сетиха за него. Хубаво е, защото ни подсети как бързо ни обзема забравата. Подсети ни за корените на апатията и тихото вандалство, залегнало като норма в новия ни нравствен кодекс. Наложи ни се да преговорим и един друг урок, стар като библейски завет.
Сменям канала и попадам на информация как хората от горната махала в Бисер - съхранената, сухата, предреждали хората от долната , онези останали без покъщнина и къщи, на опашката за помощи... Обзема ме гняв. Оцелелите, спасилите се отново се бутат на опашката. Отново не щат да изпуснат раздаването. Защото животът продължава, а който не го е отнесъл, ще си продължи да си живее постарому. Докато ошашавените им съселяни се ориентират, те вече са застанали за фураж, дърва и хладилници. И са готови за атака, в случай че някой се отпита да им оспори полагаемото по силата на това, че са жители на Бисер.
Де да бяха толкова активни, та да застанат пред Министерския съвет на такава опашка, докато не чуе премиерът за язовира им.
На следващата честота потърпевш разказва как двамата англичани пришълци в селото, въпреки че не са пострадали пряко от водата, са помагали неуморно два дни. Не ги чухме и не ги видяхме тези герои. Камерите бяха заети от муцуните на властта и най-често задаваният въпрос от трепетни репортерки към хората, на които се плаща, за да вършат тъкмо тази работа, беше: "Чувствате ли се герои?" За несвършената работа се питаше по-деликатно и след като се даде нужното време, за да се подготвят отговори.

Не че беше възможно да се отговори на парадокс,

както обикновено. Безхаберието отвежда корени далеч, далеч назад. На този етап ни подсети за 2005 г.
Да ви призная, и аз бях избутала подгизналите от паника и неувереност в действията ни дни в подсъзнанието, както малко по-късно ще ми стане ясно от обясненията на кризисна психоложка по телевизията.
Тогава ни провеждаха обучения за това как се организира кризисен щаб. Как се ръководи операция и как се управлява и разпространява информацията. Върнахме се с дебели тетрадки, презентации и купища впечатления.
Наученото и от екстремния опит трябваше да се осмисли и да се систематизира в работеща практика. Скоро обаче, както е добре известно, властта се смени. И както е още по-добре известно, с новите властимащи - наново! Старото, като покосени от лотофогия аргонавти, го забравихме, за да ни подсети 7 години по-късно природата, че ако искаш да се ползваш от благата , трябва да се подчиниш на законите.

Самозабравата и забравата - за това ми е важно да помислим

За липсата на грижа също. Грижа към тези, които са ти поверили съдбата си, към съседа, към човека до теб, към теб самия, заради теб самия и собственото ти усещане, че живееш по законите на доброто. Психолозите обикнаха много един термин и го повтарят като обсебени - посттравматично израстване. Т. е. личностно укрепване в резултат на осмисляне на проблема, довел до психотравма. Процесът изключва опит за забрава. Ще растем ли? Имаме ли шанс изобщо или процесът е стопиран от стремежа да се вкопаем по-дълбоко и сигурно в тресавището на познатото, колкото и отблъскващо да е то.
Гледам в мразовитата сряда героя от Елин Пелин, който изрича без позьорщината и притеснението на човек, на който му е важно какво впечатление прави, най-истинските, пророчески простите истини за бедствието.

Бедствието сме ние, казва той
и казва още, че не е обиден
на спасените от него хора,
че са го забравили

Тутакси. Като гледам и слушам думите на такива хора, винаги ми се струва, че нещо ме хваща за косата и нежно ме изтегля към разредения въздух на отсъстващото его.
Съмнявам се, че някой ще продължи тази тема. Време ми е и на мен да привършвам. Погълнати да възстановим справедливостта във вид на парични компенсации, бяла техника и кюмюр ще отпъдим колебанията. Едно обаче е крайно време да ни стане ясно и то е, че природата говори език, различен от нашия, и пътят към проумяването минава през чистото сърце и чистия ум. Нашите сърца и този път се изпълниха с гняв. Отново към виновните. Виновните отново не е ясно кои са. Вината рядко ни принадлежи. Личните ни преливници ромолят застрашително и самоунищожително. Умовете ни калкулират разходите и режийните необходимости. Другите нужди не влизат в сметката. Важно е да прощаваме - на управляващите. Да благодарим както на Бог, така и на кесаря. Ако забравим, ще ни го напомнят. Има си хора за тая работа. Защото сме християни в края на краищата.
Защо ли си спомням онази обиколила световната мрежа снимка на подредени в съвършено права линия японци, чакащи дажбата си питейна вода. И срам не срам, ще ви споделя едно колебание - дали не е време да си сменим религията, като другото явно е константно, като проклятие!