Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Как проф. Шипковенски повярва на Ванга

За да изпита ясновидката, известният психиатър искал да покрие с оловен похлупак главата й

Когато прескочи петдесетгодишнината си, великият български художник и мъдрец Илия Бешков се самопровъзгласи, че е вече старец. Този човек, който е бил душа на софийската бохема с неповторимия си хумор, който свиреше на всички възможни български инструменти, организирал главозамайващи летни тържества в Созопол, тръгна по улиците със старчески бастун, заприлича на старец. Говореше за себе си като "дядо ти Илия". Силно вярващ, той засили интереса си към отвъдното. За него той очакваше отговори от ползващата се вече с голяма популярност и в София врачка (както ги наричаха тогава), петричката ясновидка Ванга. Мисълта, че трябва да я посети, не го оставяше на мира.

По това време той вече притежаваше кола "Мерцедес", голяма рядкост за онези години, така че можеше лесно да осъществи желанието си. За да посетят Ванга, се оформи и екип: шофьор младият студент Сашо - бъдещ професор и основател на предаването "Панорама" по Българската телевизия, настоящите професори Илия Бешков и психиатърът Никола Шипковенски, баща ми - журналистът Иван Янъков - близък приятел на Бешков, скептик.

Късно през нощта на заминаването на този пъстър, но интересен екип, телефонът иззвъня. Обаждаше се Бешков, за да съобщи,

че не желае да се срещне с Ванга

Страх го било, че тя ще му предскаже кога ще умре. Баща ми произнесе едни думи, които не са за слушане от малки деца и техните майки. Умири се къщата ни, заспахме.

Но на професор Шипковенски, вече българско светило в областта на психиатрията, много не му било до сън. Искал той да се срещне на живо с петричанката, като учен да види що за чудо е или пък не е никакво чудо, а шарлатания. Добрал се до Петрич, и докато вървял към дома на Ванга, в главата му се раждали идеи - коя от коя по-учени. Накрая останала една - най-революционната - ако на главата на Ванга се сложи похлупак, облицован с олово, тя няма да може да влиза в контакт с посетителите.

Влиза той в двора, доволен от прозрението си, а Ванга се появява на прага на къщата и го подканва да влезе. И го започва още от вратата.

- Защо бе, Кольо, искаш да ми слагаш олово на главата?

Тука при мен е баща ти. Пита къде му е турският джобен часовник?

- Дал съм го да му махнат капаците, ще го правя ръчен.

- Баща ти се оплаква, че гробът му е занемарен.

И разговора продължава все в този дух. Обвинително-поучителен. Професорът е дълбоко потресен. След като си тръгва, намира време да отиде в Казанлък, където е погребан баща му, и да остави пари да засадят рози на гроба.

Ще прескоча малко напред във времето (това е позволен творчески похват). Майка ми - журналистка, ще прави интервю с проф. Шипковенски - вече световноизвестен учен. Накарах я да му припомни за първата му среща с Ванга, да го попита какво е неговото научно становище, след като той лично я е изследвал. Професорът помълчал и казал:

- Все още има неща от човешката физика и психика,

които науката не може да обясни

Професор Шипковенски стана широко известен с интервюто си с Ванга, което беше отразено и във филма за нея, на който той бе научен консултант.

Но да се върнем пак назад. Една седмица преди да вляза в казармата, направих тежка автокатастрофа. Подлежах на съд, въпреки, че нямах никаква вина. И тогава, както и сега, съдебната система бе същата - непридвидима, но в замяна на това - несправедлива.

Когато бях втора година военнослужещ, в моето отделение дойде като млад войник един петричанин - Георги Габаданов. Весел, приветлив, общителен. Споделих му притесненията си, попитах дали Ванга може да ми предскаже какво ме очаква. Посъветва ме да говоря с майка му, когато дойдат родителите му за клетвата,

защото тя била близка с "гледалницата"

Дойде денят на клетвата, аз се бях подготвил с две бучки захар, на които бях преспал. Заразпитвах майката на Георги за Ванга и дали ще ми занесе захарчетата при нея. Не й казах какъв ми е проблемът, бях посъветвал Георги и той да мълчи.

- Пешо, Ванга ми е като сестра още като дойде да живее в Петрич в началото на четиридесетте. Тогава се омъжих, но имах проблеми с мъжа си. Ванга видя, че неговата предишна приятелка ни е направила тежка магия, със закопан предмет, каза ни къде е предметът и как да го унищожим.

Нейните думи се оказаха верни, изпълнихме поръката и всичко между нас двамата се уреди. Когато бях бременна с Георги, имаше опасност да не го родя. Пак се допитах до Ванга. Тя потвърди, че има такава опасност и ме посъветва:

- Ще изплетеш от синя вълна костюмче за момченце (позна пола на детето), ще го занесеш в църквата да го сложат в олтара. Когато родиш, ще облечеш бебето с костюмчето и няма да използваш пелени.

Ще порасне Георги мъж за чудо

и приказ,

цял Петрич ще весели.

Дълго време жената ми разказва за необикновените дарби на пророчицата. Семейството на Георги си замина, а аз с нетърпение заочаквах резултата.

Мина седмица, две - нищо. Камък ми легна на сърцето - какво ли лошо ми се пада, че нямам известия. И един ден Георги ме известява:

- Майка ми отишла при Ванга, тя взела захарта и й казала, че те съдят, но в затвор няма да влезеш, защото си невинен.

Майка ми се изумила, защото не знаела за какво става дума. Писа ми писмо, защото я беше страх да не се изложим пред тебе. Аз й обясних, и сега ти съобщавам тази добра новина.

Камъкът, що ми беше легнал на сърцето, падна. Бях твърдо убеден, че нищо лошо няма да ми се случи.

Не мина много време и един ден ме викат в щаба. Съобщават ми, че съм осъден и трябва да издавам всичко, което ми е зачислено, да получа суха храна и съпроводен от войник с оръжие, да бъда отведен в дисциплинарна рота. Събрахме се с приятели по подходящо време, на подходящо място, с подходящи за случая предмети. Приятелите ми ми правят изпращане, тъгуват, а аз се смея:

- Хубаво се събрахме, веселба стана,

но аз няма да

ходя в дисципа

Приятелите ми приеха отначало думите ми като утешение към тях, но когато многократно и убедено ги повтарях, те изпаднаха в голямо съжаление. Горкият - мислеха те и го говореха, - не издържа психически на тази страшна вест, тя може и до лудост да го докара.

Разделихме се с различни чувства. Те ми пожелаха лек път и леко да изкарам, да си съобщя адреса, за да ми пишат. Аз им пожелах леки сънища и да не се чудят, че рано сутринта пак ще ме видят на физзарядката. Милите момчета, тези думи окончателно ги убедиха, че съм мръднал.

Посред нощ ме събудиха и пак ме повикаха в щаба. Получила се радиограма, че е станала грешка, че нямам никаква присъда и че продължавам да съм редовен военнослужащ в същото поделение. Всички, които знаеха, че трябва вече да пътувам към дисципа с въоръжена охрана, се опулиха, като ме видяха на физзарядката, както бях вече съобщил. До края на службата си аз се ползвах с незаслуженото, но приятно мнение,

че съм най-големият куражлия в полка

Уволних се, премина най-тежката дотогава зима, а аз се канех да отида до Петрич и да се срещна с тази жена, която в най-тежкия дотогава момент от живота ми ми даде важна надежда.

Не беше лесно тогава да си извадиш документи, да пътуваш където ти се ще в собствената си страна.

Пристигнах в града на 30 април и бях поразен как е възможно по това време на годината в България да има такива летни горещини. Чудни хора бяха тогава петричани! Запознаеш се с някого, след час време той вече ти е приятел, а още малко по-късно трябва да го посетиш в дома му, да те запознае с близките си, да опиташ от виното му, което според него е най-хубаво в целия град. Не го ли направиш, дълбоко ще го обидиш. Дано преустройството да не е преустроило и манталитета на тези прекрасни хора.

До вечерта вече имах поне десет приятели, които като мечка ме развеждаха от къща на къща. И до един твърдяха, че на следващия ден ще ме водят на първомайската манифестация, където ще видя нещо, което го няма нийде по света.

Аз на манифестации съм ходил всякакви, а когато съм можел - и съм бягал от тях. Ще отида - няма как, приятелството изисква и по-тежки жертви.

Първи май е, с моите нови приятели наблюдаваме възторжени редици на възторжени манифестиращи, които възторжено славят празника на труда. И изведнъж - о ужас - по улицата се движи, по скоро пълзи

шествие от змии най-различни по големина и вид -

пепелянки, усойници, смокове. Това шествие се води от истинска кобра, а в средата е човек, който съска нещо по змийскому, обвит по врата и ръцете с още такива гадини. Изобщо гледка не за хора с болно сърце.

Това е местния змияр, който в този южен град играе важна роля. Не е рядкост някоя прилежна домакиня да отвори чекмеджето, в което примерно държи чорапите на мъжа си, и там да види свита на кълбо някоя подобна гадина. И тогава е ред на змияря да отърве домакинството от този отвратителен гостенин. А

кобрата е последният остатък от

английски подарък

от края на четиридесетте. За да се справят с гръцките партизани, англичаните измислили да хвърлят по местата, където те се криели, сандъци с кобри. Един такъв сандък по погрешка попаднал на Кожух планина. Гадините се размножили, но постепенно изчезнали.

Заведоха ме в ловния дом - прекрасно място с прекрасен ресторант.

Там на една маса стоеше змиярят и аз веднага дадох заден ход, за да си ходя. Но ме успокоиха - преди години човекът кротко си пиел и когато дошло време да плаща, бръкнал във вътрешния си джоб, извадил една змия и я подал на сервитьора. Който хукнал да бяга. Ресторантьорите не одобрили змиите като разплащателно средство и бил сключен договор - змиярят ще пие, без да плаща, ама не по много, а той няма да вади змии в заведенията.

 Как авторът се срещна за първи път на живо с пророчицата и какво му предсказва тя - четете в следващия брой.

Коментара ()

Вашият коментар