Десетки знаменити певци и актьори, като например Кейти Пери, Джъстин Бийбър, Ели Гулдинг, Джъстин Тимбърлейк, Крис Рок и много, много още насълзиха мрежата с по някое скромно изречение от рода на “Молете се за Париж”, за жертвите, за техните семейства и така нататък. Това добре. Защо обаче прикачват този глупав знак:
Какво виждаме тук? Който вижда емблема за мерцедес, да се арестува като терорист. Това е световният знак за мир. В средата му обаче е нещо като Айфеловата кула, символът на Париж. Аз лично
бих предпочел
Мулен Руж,
но нейсе. А между краката на кулата, като сукалче под майка си, се е сгушил страхливо християнски кръст.
От къде на къде знак за мир, питам аз. Никакъв мир, време е за християнски джихад! И кръстът да е отгоре на кулата, какво се е заврял под тоя ръждив чатал!
Хареса ми лаконизмът на германеца Мануел Нойер, вратаря. Той просто си направил едно селфи на фона на телевизор с картините от Париж. И нито дума. Физиономията е сериозна, сякаш му бият единайсетметров. Получил е над 75 000 лайквания. Ето каква притегателна сила има мъдростта на футбола.
Всички видяха обаче картината от приятелския мач между Турция и Гърция в Истанбул. Двата отбора са строени, обявена е минута мълчание заради Париж, но публиката не си трае лицемерно, а свирка и вика “Аллаху акбар! Аллаху акбар!” Макар че по трибуните нямаше никакви терористи. Е, най-много един-двама.
Но да се върнем на певците. Те се делят на два вида – тези, които си отмениха концертите, и тези, които не си ги отмениха. Сред първите са U2, Foo Fighters и т. н. Сред вторите са динозавърът Джони Холидей и динозавърката Мадона, която може да му бъде… племенничка. Макар и на 57 години, тя няма ни бръчки, ни килограми.
Ако нещо й тежи,
то ще да са тежките слова на Светия синод,
който през 2009 г. я анатемоса. Тя тренира поне по 6 часа на ден, хрупа зеленчуци и сменя мъжете като носни кърпички. Явно не го прави заради любовта, а заради пиара – всичките са знаменитости. Дали няма да посегне и на наш Гришо? Родена е католичка, но изповядва кабалата, с което вбеси и самия наследник на престола на свети Петър. Само че не този, а по-предишния. И предишния. Този сега е толерантен и не му пука за Мадона.
Пред два месеца обаче тя си го изкара тъкмо на днешния папа, скромния Франциск, който по същото време бе в САЩ. Тя си прекъсна концерта във Филаделфия и дръпна десетминутна реч за предстоящата папска визита в града: “Аз съм била отлъчвана от католическата църква три пъти. Което показва, че Ватиканът наистина се грижи за мен… Правилата са за глупците. Затова аз обичам новия папа. Той ми изглежда много свободомислещ, като мен.”
Накрая Мадона нарече папа Франциск шеговито “Попи Уопи” и му посвети песен. И публиката се иефи. А само през недалечната 1992 г. на концерт в Ню Йорк публиката освирка и прогони от сцената Шинейд О’Конър, защото предишния ден тя бе обидила с нещо папа Йоан-Павел II по телевизията. Тогава все още неотлъчената Мадона прочете едно конско на Шинейд в медиите.
Та онзи ден в Стокхолм
Мадона пак си прекъсна концерта, за да дръпне проповед с елементи
на политически анализ, на която биха завидели Огнян Минчев, Евгени Дайнов и Велислава Дърева заедно. Дърева я слагам само за политически баланс. Добре де, добавям и Волгин. Себе си пропускам поради вродената ми скромност. “В много отношения аз се усещам разкъсана. Защо съм тук, защо танцувам и се забавлявам, когато хората плачат за загубата на своите любими?... Обаче тези хора (терористите) искат точно това. Те искат да ни затворят устата. Но ние никога няма да им разрешим!”
“Исках да отменя този концерт, но после си помислих - защо да им отстъпвам? Защо да им позволявам да ме спрат? И да ни попречат да се радваме на свободата? Всичките тези места, където хората бяха убити, бяха места, където хората се забавляват… Това са свободи, които ние приемаме за даденост, а не би трябвало, но това са свободи, които ние заслужаваме!”

Този фестивален дух заслужава уважение – да изразиш тъгата и траура чрез веселие и танци. Има и такива традиции в някои сакрални култури. Така че аз не бих отлъчил Мадона от църквата за четвърти път, още повече, че не съм прекомерно религиозен.
Ако нещо ме дразни, то са размислите на отделни мастити журналисти като например бившата звезда на Си Ен Ен Пиърс Моргън. Той написа в “Дейли мейл”:
“Ислямска държава” не са истински мюсюлмани, както някои все още твърдят. Те са просто гангстери, които са отвлекли исляма, за да постигат своите нечестиви цели, скривайки своята омраза и насилие под фалшивия чадър на религията.”
Е, как да не са мюсюлмани, скъпи колега, когато са тръгнали на смърт заради аллах?
Нима самият Пророк не казва,
че би умрял в бой заради аллах и възкръснал, за да може да умре пак,  и така пет пъти

поред? Пет джихада вместо само един. И ако не са мюсюлмани, защо публиката на стадиона в Истанбул освирква минутата мълчание? А защо ликуваше уахабитската агитка в Пазарджик?
Както читателят знае, Пиърс Моргън бе шеф на тиражния британски вестник “Дейли мирър”, след което замени великия Лари Кинг в Си Ен Ен. В един момент обаче започна да развива тезата, че американците трябвало да се откажат от патлаците и пушките, както е на Острова.
Рейтингът му веднага се сгромоляса и шефовете на Си Ен Ен го освободиха.
Американецът
такива не ги търпи
Знаменитият Доналд Тръмп, който в момента води републиканската класация на кандидат-президентите, изрази американския дух по следния начин:
“Вижте Париж. Най-строгите закони за оръжията в света и никой нямаше оръжие освен лошите! Никой нямаше оръжие!
И те просто ги разстрелваха един по един, и после те нахълтаха (полицаите) и накрая убиха терористите. И ето какво ще ви кажа, ако те имаха оръжие, ако нашите имаха оръжие, ако им бе разрешено да го носят със себе си, ситуацията щеше да е много, много различна.”
Представяте ли си? Концертна зала, от подиума дъни дед метъл, нахълват едни араби с калашници и в този миг половината зала вади от гащите и сутиените я колтове, я глокове, я рязани двуцевки и започва да гърми на поразия.
Готова сцена за филм
на Куентин Тарантино
Това е чист постмодернизъм. А какво да кажем за друга една сцена, която всички видяхме по телевизията. Парижаните са постлали площада пред театъра с килим от цветя и свещи. В ръцете им са табели с надписи от рода на “Аз не се страхувам”, “Ние не се боим!”
В този момент някой шегаджия извиква “Стреля се!” И цялата тълпа хуква панически, газейки цветята и свещите и подмокряйки кюлотите, доколкото още носи такива.
Тези паникьосани и газещи своята тъга същества сме ние, европейците.