Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Преди няколко дни Стив Джерард изигра последния си мач на "Анфийлд" срещу "Кристал Палас". И за последен път сложи сърцето си пред легендарната трибуна "Коп".
Гледах това по телевизията и всичко ми се преобърна. Настръхнах от глава до пети. Вълнението ми беше до облаците. Първо от шпалира на двата отбора - с огромното уважение към противника, после от хореографията на трибуните - картина, достойна за всички световни галерии: трите дъщери на капитана на "Ливърпул",
облечени като
за балет или опера
Въобще цялата атмосфера на стадиона. Мърсисайдци загубиха мача, но сякаш никой не се интересуваше от това. И какво е една загуба или победа, когато се разделяш с капитана си? Нищо.
Това бе пленителен миг, който историята ще помни. Велика красота. Сигурен съм, че всеки, който е бил пред телевизора или пък на стадиона, го споделя. И че всъщност това, което се видя в града на "Бийтълс", е много повече от футбол. Това е макет на едно общество. На ценностите му.
И сега, колкото и да не ми се иска, рязко се връщам в България. Когато гледаш такива неща, разбираш най-точно ние къде сме. Те са точният барометър. По тях можеш да решиш всички уравнения.
И отговорът е:
просто ни няма
Тук не става дума кой отбор какви пари има, какви бюджети, какви заеми, кой ще вземе лиценз или не, кой какви трансфери прави...
Става въпрос за нрави, култура и подобни работи - неща, които тук се смятат за вехти. И който ги споделя е някакъв тъпак. Не знам след колко години такова нещо ще се случи на някого в България. Имам чувството, че поне сто.
Няколко дни преди мача на "Анфийлд" бях на един български стадион, във ВИП ложата. Там е чисто, приятно и уютно. Но какво от това? Точно пред мен един ВИП не спря да люпи тиквено семе. Люпеше го звучно, с апломб и го пръскаше навсякъде. До него - явно синът му, правеше точно същото. Според мен нито се интересуваха от футбол, нито от нищо. А единствено от
хранителните качества на тиквеното семе
На полувремето всичко пред тях беше в люспи и смачкани кутии от безалкохолни питиета. Срам!
Гледката беше потресаваща, воняща. Велика смрад. Не искам да говоря как изглеждаше мястото, където тези двама ВИП седяха след края на мача. Няма думи за това. Дори ми беше гнусно да го снимам с телефона си.
Истината е, че се почувствах лично обиден. Не знам защо. Признавам си, често влизам в пререкание с подобни хора, но вече се уморих. Разбрах, че нещата са си просто такива и промяна много трудно ще има. Единствено ми се прииска да избягам, да бягам, да бягам, да се махна, да отида в някое безлюдно село и да се скрия завинаги.
Защото в крайна сметка всичко има граници. Има някакви абевета в този живот. Има някакви първи пет-десет години.
И какво значат тук някакви титли, класирания, резултати,
когато видиш всичко това. Те са нищо.
Бил съм на "Анфийлд", бил съм на много световни стадиони и знам, че такова нещо там не може да се случи. Там се пази чисто като вкъщи. Има някаква съпричастност, взаимност, любов към нещата.
Там, ако в някой ВИП люпиш така, те изхвърлят завинаги и повече не можеш да припариш, без значение дебелината на банковата ти сметка. Без значение дали си милионер или милиардер. Или колко обществени поръчки си спечелил.
Тук подобни хора са на почит. Как става това? Защо? И на никой явно не му прави впечатление. Свикнали сме си с това и толкоз. Мисля си, че всъщност от тук започват нещата. Не колко сме бедни, не колко са малки бюджетите на клубовете, не кой ще вземе лиценз, а ето от такива работи. И си мисля, че това, което се случи на "Анфийлд" преди дни, тук е невъзможно. Имаме да извървим десетки години.
Имаме да прекосим светове, вселени
И не само във футбола, а във всичко. И докато онези, люпещите, не изчезнат от пейзажа, винаги ще си бъдем в Б групите - и във футбола, и във всичко останало.