Смразяващият отговор: Нищо не се вижда

О.з. подполковник Николай Калев е командир на 15-и изтребителен авиополк (ИАП) през 1985 – 1988 г., с. Равнец. Той е боен пилот първи клас, летял е на почти всички видове изтребители до промените. Тук Калев разказва за едно учение, което е стартирано, за да се повиши подготовката на летците. Всеки сам може да прецени дали има прилики и разлики с учението, в което загина майор Валентин Терзиев.

Първата, втората и третата част на разказа му, четете тук, тук и тук.

Ами сега? Паунов беше следващият. Прожекторите не гасих, за да могат да се виждат отдалече. Екипажите, както после стана ясно, са виждали като размазано петно светещите прожектори - водните капки се разбиват в предното бронестъкло и се плъзват като змийчета по страничните, но да определиш височина, отстояние от земята за изравняване и кацане е „мисия почти невъзможна”! През страничните части на фанара тъмнината е плътна и непрогледна.

А дъждът навън вали, няма намерение да спира, а и все повече се усилва...

Пламен Паунов докладва „Клапи напълно, кацане!” Пуснал е и фаровете на двете полукрила. Поех го откъсо и му казах да ме слуша добре, за да направим радиокацане. Профилът му бе добър, стръмен, влезе обаче високо в полосата – явно не вижда земята, но с моя помощ успя да кацне, но доста дълго – на границата на тъмната част на ПИК. Видяха се пръските вода от колелата на самолета. Дори самолетът се „плъзгаше” – ефектът на аквапланиране. Полосата бе във вода. „Парашут!” – изкомандвах.

А дъждът навън вали и няма намерение да спира, а и все повече се усилва...

След броени минути идва следващият екипаж – моят съвипускник и кумец майор Петко Кръстев, заместник-командир на ескадрилата. Петко е отличен пилот, кален в битките с метеоусловията, истинска рожба на „Балчишката школа”. Профилът му за кацане бе отличен, както и на останалите.

„Клапи напълно. Кацане!” – докладва Петко. Разрешавам, но целият съм „на тетик”! Отдавна всички в СКП-то мълчат, а тягостната тишина набъбва неимоверно, напрежението расте с всяка секунда. Мъча се да овладея гласа си и да вдъхвам увереност на екипажите, когато натискам трубката. По-късно началникът на ТЕЧ-1 подп. Димов ми каза, че гласът ми е бил спокоен и уверен. Само аз си знаех какво ми беше... На ИКП-то бяха включили втори канал и следяха кацането на екипажите. Полковник Христов палел цигара след цигара, виждайки сложната обстановка. Много неща е видял „старият вълк”, налетял повече от 4000 часа във въздуха, но навярно такова не беше се случвало – толкова екипажи във въздуха и да няма къде да кацнат...

Петко планира към ПИК, аз го водя, но... не можа да кацне. „Не се вижда нищо!” „Отивай на каробка!” – му отговарям аз. От десетина – петнадесет метра самолетът повдига нос и плавно набира височина на максимален режим, прибирайки колесника, малките клапи и фара. Четирите екипажи след спарката бяха първата група и това бе добре, защото останалите бяха още на разчетния завой на 60 – 80 км.