Аз съм роден и израсъл във времето, когато за да се наречеш поет, все пак се изискваха някакви качества.

Най-малкото да си що-годе грамотен.

После – да имаш някакво чувство за ритъм и рима.

Да усещаш музиката на думите.

Тъй както са я усещали Шекспир, Байрон, Чосър, Пушкин, Ботев, Яворов, Валери Петров.

Социалните мрежи дадоха на много хора възможността да се изложат и те с радост се възползват от нея.

Резултатът е, че се нароиха много „поети", които смята грамотността и чувството за ритъм за отживелица.

Вече всеки, който реди някакви бледи думички отвесно, а не водоравно, има претенцията да бъде поет.

Но не е.

Единственият голям жив български поет е Борис Христов.

Той публикува две стихосбирки: „Вечерен тромпет" (1977) и „Честен кръст"(1982). В тях има гениални стихотворения. Може би най-популярното му е „Самотният човек", което Тодор Колев направи на песен.

Борис Христов отдавна проумя глупостта и несъстоятелността на така наречената „литературна общност" в България.

Оттегли се и заживя като отшелник в село Лещен.

А преди десетина години, когато държавата все пак се сети за него и реши да го награди с орден „Св. св. Кирил и Методий", той отказа наградата.

С което заслужи още повече уважение.

Прочетете едно от блестящите му стихотворения. Което ни напомня, че в нашата малка страна все още има живи поети:

КОСТ ОТ ГЛУХАРЧЕ

Обядва слънцето. Развързва си колана.

Изпива виното - вратът му е червен.

Залива ме... И повече не мога да остана

спиртосан в стъкленицата на тоя ден.

Гърми отвън животът и се плиска.

И въпреки че подир миг една процесия ще мине,

аз стискам шапката в ръка и мисля,

че няма смърт - не може и да има.

Дори и да умра, аз пак ще се покажа

в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.

Или с походката на някой бръмбар важно

ще прекосявам сутрин двора на съседа.

Ще бъда трънчето, настъпено случайно,

или щурец с прегракнал глас от влагата.

Но по-добре - къпината, която си играе

с опашката закъдрена на агнето.

Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам

до премаляване покрай стените на затвора.

Или глухарчето, което през една тръбичка

се вслушва в болките на цялата природа.

Или пък - думата, която върху камъка ме чака

(смъртта на думите не може да надвие...)

Аз чувам как расте костта на моето глухарче.

А някой ден дано да чуете и вие.

От Фейсбук.