Допреди него възпитаниците на Москва и Коминтерна са готови да признаят македонска нация и език, както и да дадат Пиринско на Югославия

През 1963 г. той окончателно отстранява и последния радетел на
“македонската” нация у нас - Антон Югов

Проблемите между България и някогашната Федеративна република Македония започват, когато на власт у нас идва Тодор Живков през 1956 г., който като “убеден шовинист” превръща национализма си в държавна политика. Така звучи тезата на официалната наука в съседната ни страна.

И още - защитниците на македонистките позиции у нас окончателно са отстранени от върха на БКП през 1963 г., когато активистът на ВМРО Антон Югов е сменен от поста премиер. А наследникът му Живков започва да гради политиката на София по отношение на Скопие в коренно различна посока.

Това пише роденият в Сандански историк от Северна Македония доц. Стойко Стойков. Като ученик в България той е бил съпредседател на нелегалната организация “ОМО-Илинден Пирин”. А след това емигрира с родителите си първо в Белгия, а после се установява в югозападната ни съседка. Според него

процесът по елиминиране на македонстващите

у нас започва от смъртта на Георги Димитров през 1949 г. и приключва с уволнението на Югов. Оттам нататък тезисите се реализират в политики. Лекции в този дух той чете на студентите си в университета “Гоце Делчев” в Щип. Застъпва ги и в публикациите си, както и на международни научни конференции.

Антон Югов действително е бил секретар на ЦК на ВМРО (обединена) през 30-те години с псевдонима Рашко. Впоследствие учи в Съветския съюз и след това влиза в ЦК на БКП. След 1944 г. заема неслучаен пост - вътрешен министър. В крайна сметка през 1963 г. е отстранен от властта заради ,,антипартийна дейност” и като “родоначалник на извращенията”.

Преди него Георги Димитров бил готов да отстъпи пред Сталин и да даде Пиринска Македония на Югославия, за да може Тито да остане в орбитата на влияние на Съветския съюз. И Вожда, и Югов са част от дейците на Коминтерна, които под влиянието на Москва решават политиката в София.

Към тях принадлежи

и Вълко Червенков

- завършил Висшата погранична школа и Международната ленинска школа.

Тодор Живков обаче започва нова политика по отношение на претенциите и подривната дейност за установяване на самосъзнание за “македонско малцинство” у нас. Ако до 1960 г. са откривани по 3 до 5 нелегални македонстващи организации в България, които според Стойков разпространявали брошури, пеели песни и четeли литература, то след това нещата придобиват други измерения.

На VII конгрес на БКП (2-7 юни 1958 г.) партията заема позиция, че населението в Пиринска Македония по своята история, език, бит и култура винаги е било в непрекъсната връзка с историята и развитието на българския народ. През 1959 г. Тито намеква, че е съгласен - заявява, че южнославянските малцинства в съседните страни са си вътрешна работа на съответните държави и официално престава да иска признаване на македонско малцинство в България.

През 1962 г. Тодор Живков се среща с югославския комунистически вожд и е категоричен, че македонската нация съществува от 1944 г., и то само в републиката на съседната държава. Окончателно

точката по въпроса за българската позиция е сложена на пленум на ЦК

на БКП от 11 и 12 март 1963 г. На него генералният секретар съобщава това, което вече е споделил с лидера на Югославия - че македонската нация се създава в момента само във Вардарска Македония, и то на антибългарска основа. А всички останали в другите части на историческата област, както и емигрантската общност, се чувстват българи. Пред висшия форум на компартията бившият Първи произнася реч, че Македония има история на около 20 г., а македонският език е български диалект.

“Населението от Пиринския край е част от българската нация. Там няма и не може да има никаква македонска националност - казва бившият Първи. - Това население в никакъв случай не може да се смята за част от македонската нация, която се формира сега във Вардарска Македония, и не може да става и дума някога да се присъедини към нея. Необходимо е активно и непрекъснато да затвърждаваме българската национална идентичност на това население.”

Според Стойков несъгласните с тази политика били критикувани пред другарския съд. Той дава за пример двама души - Тевилов и Перуков в Сандански. Но не споменава нищо за случващото се оттатък границата - че има хиляди избити и тероризирани българи. Като например

“Кървавата Коледа”, когато е най-масовото ликвидиране

на местни жители с българско самосъзнание. Тези, които не са убити през януари 1945 г., са изпратени в лагери. Според историка Веселин Ангелов става дума за 27 000 души. Ученически вълнения обхващат гимназиите след разстрела на д-р Васил Иванов от Струмица - лидер на възстановената ВМРО, която се бори срещу присъединяването на Вардарска Македония към Титова Югославия.

А през 1951 г. петима студенти от град Струмица - активистите от ученическите бунтове, вече студенти - са нападнати от 11 агенти на УДБА, изтезавани в подземията на репресивната служба и разстреляни без съд и присъда.

В същото време служители на тайната полиция на Тито работят и в България. За да ги неутрализира, ДС наема рекорден брой свои сътрудници, които да работят в Пиринския край. Особено след 1973 г., когато се създава културно-историческото разузнаване.

Политиката на Живков по отношение на съседите не намира подкрепа от останалите соцстрани, твърди още Стойков. Някои дори я осъждали. Между тях тайно и Съветският съюз.

През 1971 г. съветският посланик в България Пузанов

настоява да се признае македонското малцинство. Съветската наука докрай поддържа тезата за самобитността на македонския език. Подобни са позициите и на останалите държави от Източния блок.

В същото време Западът и съседна Гърция застават на наша страна.

Белград също обръща гръб на собствената си федеративна република.

Тито посещава България през 1965 г. и тогава става ясно, че той не споделя исканията на колегите си от Скопие за признаване на македонско малцинство у нас. Напротив - югославският комунистически лидер изразява задоволство от проведените разговори с Тодор Живков. Двамата анатемосват македонското искане като спънка в добросъседските отношения, за която виновни са историците.

През 1967 г. Тодор Живков отива в Белград, където

Тито му казва: “Напълно съм съгласен

с това, което твърдите вие за македонското искане. Смятам, че трябва да направим всичко възможно, за да не се поставя този въпрос и отношенията ни да се подобрят. Нашето правителство ще направи всичко, което зависи от него, казусът да не доведе до нови проблеми между нас”.

Доц. Стойков твърди, че проблем за “македонската нация” се явява и изградената единна позиция на българските учени по решение на ЦК на БКП от 26 март 1968 г.: “Българската академия на науките да вземе инициативата за изработване на единна позиция на българските историци, литератори и филолози по отношение на историята, културата и езика на Македония”. А учените, които не са се подчинили на официалната линия, били наказвани и отстранени от работа. Такъв според историка от Скопие е случаят и с

майката на Сергей Станишев - Дина Станишева

Тя поддържала коминтерновската антинаучна позиция за съществуване на македонски език, нация и култура и през 1979 г. била уволнена от БАН с още петима свои колеги.

Такава е и тезата на учените от Скопие. Както и на политиците, които отказаха да се съобразят с Договора за добросъседство, подписан през 2017 г. И не се отказаха от антибългарската си риторика. Нещо повече - след ветото на България за започване на преговори за присъединяване на Скопие към ЕС граждани на Северна Македония гориха българското знаме, а член на борда на директорите на Македонската информационна агенция нарече българския външен министър “кучка”. Така решаването на спора се отлага отново за неопределен период от време.