И на 81 години не съм се уморил - мечтая си за едно мило хубаво момиче и за още постановки

Още акценти от интервюто:

• Ако съм се захванал с театъра навремето, то е било поради прекрасната илюзия, че е възможна промяна към по-добро
• Ние сме страната на само - пречещите се хора
• Често си мисля и за Стефан Данаилов, Катя Паскалева, доста намаляхме, нашият живот бе общ. Поколението сега е много далеч от нашите усещания тогава

- Г-н Мавродиев, радва ли ви последното признание “Почетен гражданин на София”? Що се отнася до наградите, вече имате почти всички.

- Ха-ха. Това, че не съм почетен гражданин на родната ми Варна, по-скоро не ме радва много, но да, аз съм работил най-вече в София и малко в Пловдив. Това са много, много години, в които съм свързан със столицата и признанието ме зарадва.

- Вярно ли е, че във Варна сте били съученик в театралния кръжок към Пионерския дом с бившия главен прокурор Никола Филчев?

- Да, но той беше в по-малките групи. Преподаваше ни Алла Герова. Велика жена! Беше дъщеря на Захарчук, който създава софийската пожарна. Имаха дворянски произход, бяха белогвардейци. Тя ни научи да обичаме изкуството. Заниманията бяха на високо ниво. От първи клас до края на гимназията аз бях в тази школа. Баща ми беше учител в румънска Добруджа и играеше в театъра, а майка ми - Филипина Николова Мавродиева, беше певица и една от основателките на операта във Варна. В онова време театърът и операта бяха на едно място. Понеже нямаше на кого да ме оставят, от 4-5-годишен седях на репетициите. Как да не прихванеш от театъра. 

- Не се ли уморихте толкова години на сцената - на 81 сте и продължавате да играете в Младежкия театър?

- Какво значи да съм се уморил? Енергията се събужда в човека от дразнител. За мен дразнител е това, което се казва театър. А още по-точно текстът, който дава възможност да го разкажеш чрез себе си. Това е много забавно. Прилича на голяма вечна детска игра. Хората винаги си остават деца. Щом те могат да изобразят какво става с тях, значи могат да си дават сметка за себе си. Значи могат да имат съвест. Значи могат да имат душа, сърце. Значи подлежат на някаква промяна, на корекция. И ако съм се захванал с тази работа навремето, то е било поради тази прекрасна илюзия, че е възможна промяна към по-добро. А какво е по-добро, един Господ знае.

- И толкова години все в Младежкия театър. Защо?

- Ако говорим за отстояване на неудобни позиции, винаги съм бил на страната на неудобните позиции. Моят театър, Младежкият, мина през иглени уши, за да оцелее. През 90-те години два пъти бяхме на ръба да бъдем унищожени. Нямахме сграда, 20 години се бихме с най-мерзки условия на работа. Това не беше ли нашият бунт? После дойде съпротивата срещу пошлостта, срещу пазара. Ценя моите колеги, които направиха първите стъпки тук. Имаме дух на съзидание, на работа, а не на вътрешни боричкания, клюки и самоизяждане. Това в нашия театър го няма. Тук ме задържа поведението на колегите - тук и навън. Имам едно стихотворение - “Трупа не се прави от трупове, тя се трупа!”. Да създадеш една трупа, е най-трудното нещо, да я разтуриш, е най-лесното.

- Вашият прадядо е бил приятел на Апостола на свободата Васил Левски. В рода ви всички са били непримирими към неправдите. Как си обяснявате днес протестите на хората, бихте ли се присъединили към тях?

- Това, че хората протестират да имат вода и топло, отразява реалното отражение на нещата. Не може да го докарат дотам, че да се стигне дотам! Този проблем с безводието се знае от много години насам - както в страната, така и в жк “Дружба” с тези ремонти посред студено време. Защо не ги направиха през лятото? Ето това е престъпна безотговорност, която трябва да бъде наказуема. Това е вид терор отвсякъде и той не почва от година-две, три. Такъв непукизъм като проявление на някаква демократичност не мога да понасям.

- Имате едно стихче в книгата “Харакири”:

Много ми е скучно

да живея в свят,

в който “слабите”

нямат право на достойнство...

- Имам много такива стихчета, които говорят много на хората. Мен най-много ме радва театърът. Обичам си го, той е жив и не иска много пари, ако го обичаш, както аз. Знам, че новите времена носят нови проблеми. През последните повече от 30 години обаче трудността е една - материалното оцеляване. Понеже театърът е такова човешко пространство, в което те води илюзията. Без нея човек е нищо. Битът убива човека, а илюзията го подкрепя. Тя е плод на духа, не на физическия кръговрат. Илюзорното по особен начин крепи духа, издържат се по-лесно трудностите.

И с мен в личен план е така. От доста време насам основното, на което се уча, е да се радвам. И казвам - изпитвай радост от това, че си тука, че виждаш... Като гледам някои как гледат компютрите като побъркани и викам, абе, виж каква природа, бе, гледай морето, дърветата, пий си биричката, кефи се на тая красота.

- Преди време се бяхте заканили да откриете катедра “Уродология” в Софийския университет . Нещо като наука за уродството.

- Ха-ха-ха, да. Нещо като бунтарски дух ме беше обхванал, нещо, което сега обхваща хората. Как е възможно да има такива безобразия в страната? Това са въпроси от уродологията. (Смее се.) 

- А как мислите, че ще ни се отрази еврото?

- Нямам нищо против еврото, защото нищо няма да се загуби с него. Но има и друг въпрос, по който мога да имам мнение, но не бих искал да се използва като платформа за някакви други мисли. Изчезването на лева от този свят не е добре за страната ни, но след като са си го позволили силни страни от ЕС, значи си заслужава.

- Кое е за предпочитане, г-н Мавродиев - беден, но свободен в изразяването си артист, или задоволен материално, но угоден на властта?

- Какво значи беден? Всеки трябва да се стреми към свобода в изразяването. За голяма част от хората в България това е нормално състояние, но не всички са така. А бедността е сериозно нещо, бедността е много силно нещо.

- Имали ли сте привилегии вие, артистите, преди?

- Не, разбира се. По времето на соца Тодор Живков ни махна званията под претекст, че това било привилегия. Това беше в знак на демократичност. Вярно е, че някои звания бяха взимани по “втория” начин, но те не бяха много. Повечето бяха по линия на партията. А иначе привилегиите имат смисъл. Когато кралицата даде титлата “сър” на Лорънс Оливие, той нямаше право да я прехвърля на своите наследници, това е обръщение към висока класа човек, с голямо значение за културата на страната. В този смисъл и нашите звания бяха така, нищо, че бяха създадени по примера на СССР. Това е и уважение, и внимание. Сега това, което замества тези звания, са “Икар” и “Аскеер”. И всички актьори с право се вълнуват много, когато получават тези награди.

- Интересна теория имате и за минералната вода - сравнявате я с младите хора, които като нея се “изливат” по улиците, неприложими, неизползваеми, а всъщност скъпи за цялата ни страна. Още ли го мислите?

- Ха-ха-ха. Това сравнение с минералната вода ми хрумна, като бях в САЩ с Катя Паскалева, вечна ѝ памет.

- Кое е за предпочитане, г-н Мавродиев - беден, но свободен в изразяването си артист, или задоволен материално, но угоден на властта?

- Какво значи беден? Всеки трябва да се стреми към свобода в изразяването. За голяма част от хората в България това е нормално състояние, но не всички са така. А бедността е сериозно нещо, бедността е много силно нещо.

- Имали ли сте привилегии вие, артистите, преди?

- Не, разбира се. По времето на соца Тодор Живков ни махна званията под претекст, че това било привилегия. Това беше в знак на демократичност. Вярно е, че някои звания бяха взимани по “втория” начин, но те не бяха много. Повечето бяха по линия на партията. А иначе привилегиите имат смисъл. Когато кралицата даде титлата “сър” на Лорънс Оливие, той нямаше право да я прехвърля на своите наследници, това е обръщение към висока класа човек, с голямо значение за културата на страната. В този смисъл и нашите звания бяха така, нищо, че бяха създадени по примера на СССР. Това е и уважение, и внимание. Сега това, което замества тези звания, са “Икар” и “Аскеер”. И всички актьори с право се вълнуват много, когато получават тези награди. 

- Интересна теория имате и за минералната вода - сравнявате я с младите хора, които като нея се “изливат” по улиците, неприложими, неизползваеми, а всъщност скъпи за цялата ни страна. Още ли го мислите?

- Ха-ха-ха. Това сравнение с минералната вода ми хрумна, като бях в САЩ с Катя Паскалева, вечна ѝ памет.

Играхме пред българите там в едни от първите театрални представления. Те ни питаха: “Какво става в България?”, бяха много объркани, беше 1995 година. Викам: “Ами имам една теория за минералната вода. В България има толкова много млади таланти и възможности, но ние сме страната на самопречещите се хора. А като пречиш на другия, пречиш най-много на себе си”. Това е самоубийствено за всички нас.

- Като говорим за миналото време, вие как се спасявахте от гонките срещу дългите коси през 70-те години?

- Тогава всички млади хора така си изразявахме копнежа по свободата - дълги коси, чарлстон панталони. А иначе с бележки се спасявахме. (Смее се.) Те си правеха хайки за щяло и нещяло. Мине и немине една-две години, айде хайка. Имам един случай, на пл. “Славейков” беше - пишат ти бележка и ти се извиняваш в отдел “Коси” и отдел “Бради”. Сега, като го разказвам, е забавно, но тогава не беше така, беше противно.

- Имате и друга теория, че театърът е терапия за душата. Това ли ви подтикна да станете и режисьор?

- Това е сложен въпрос. Практиката ми в театъра може би ме подтикна. Като режисьор можеш да разкажеш много неща и сякаш да влезеш в кожата на различни хора, които може никога да не изиграеш. Като бях млад на 20 и нещо години, ми се наложи да изиграя 70-годишен човек под режисурата на Коко Азарян. “Ще се справиш, майна”, ми каза. “Добре, майна” и се справих. Е, на 80 години също мога да вляза в кожата на 20-годишен, но няма да ми прилича. Режисурата ти дава тази възможност да влезеш във всеки герой на пиесата, да намериш неговия образ и подобие. И когато помагаш на актьорите и ги водиш, сякаш всичко играеш на сцената, това е режисурата.

- Играли сте едновременно двама души - суперблаг и супергад във филма “Фокстрот”. Кое ви се получи по-добре?

- И двамата се получиха добре. И двамата умират накрая. Аз съм играл едновременно четири роли - на четирима близнаци. Даже с тази роля започнах и кариерата си. Имаше една приказка за калпаците - пиеса на Панчо Панчев, беше много нашумяла навремето. Играл съм едновременно двама души и в “Грешката е вярна”. Това беше много трудна пиеса, три часа представление. Непрекъснато съм ту единия, ту другия. Това е голяма забава за един артист. Все пак тези роли са в контекста на разказа, на доказателството за темата.

- А трудно ли се играе клоун в държавата на клоунадата?

- Клоунът е забележителен образ. Има едно понятие - “отстранение”, което означава да отстраниш човека от нещата. Клоунът е този, който преувеличава и изважда пред човека качества, които никой не иска да види.

- Ако говорим за драматична случка обаче, Цветана Манева е щяла да се обеси пред вас, вярно ли е?

- О, да. Този случай ми се е забил като пирон в петата. Цветана Манева беше на косъм да се обеси реално на сцената, наистина. Може да е странно, но винаги много държахме на “великата” истинност в ролите. Манева се престара и затегна насериозно въжето около врата си, вместо само да маркира. Играехме постановката “Уестсайдска история”. Аз бях Бейби Джон, а тя - Копелето. Тя трябваше да стъпи на една стъпенка, да омотае около врата си въжето и да представи, че е обесена. Проблемът беше, че тя се беше вързала наистина, кракът ѝ се хлъзнал и тя се опули. За щастие я спаси Добромир Манев, който в този момент единствен бе видял случилото се.

- Екстремен актьор сте. Дори сте карали автобус, без да имате книжка по време на снимки.

- Е, да. След като си извадих книжка, не се случи да карам каквато и да е кола. А преди това карах какво ли не - камиони, коли, всичко. С много хубави колеги съм играл. Често си мисля и за Стефан Данаилов, Катя Паскалева, доста намаляхме, нашият живот бе общ. Това поколение сега е много далеч от нашите усещания тогава. Не знам за добро ли, не ли. Но фактите са си факти. 

- Ако трябва да изберете между любовта и парите, какво бихте избрали?

- Ааа, питате ме за постановката “Любов и пари”. Бих избрал парите, естествено. (Смее се.) А исках да кажа - разбира се, че любовта. Защото без нея парите нямат никакъв смисъл - те са просто хартийки. Ето гледам прекрасния филм за Гунди. И тогава пари бяха нужни, но футболистите бяха други. Сега все си представят, че ще станат богати, а не да се стараят да са добри спортисти. Играта, тя е велико нещо, трябва да си способен да я играеш във всички смисли.

- Така е. Вие романтичен ли сте?

- Аз съм един прагматик, никакъв романтик не съм. Ама ми се иска да е другояче. Иначе чудеса в живота ми много са се случвали. Слава богу, сме на крака и сме живи и здрави. И душата, какво е тя, когато някъде отивала? После отново се появявала в някои други тела. За душата, че е вечна, много ми харесва това, дай боже да е така. Но пък дълбоко не съм убеден в това.

- За какво мечтаете?

- За хубави работи. Мечтая си за едно мило хубаво момиче, както се казва, на любовта са всички възрасти покорни. Мечтая си и за някои професионални неща, които искам да направя. Мечтата ми е и здравето на цялата нация, а не отчаянието и негативното, които са взели връх напоследък. Но за това не смея и да мечтая...