Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Ванчо Михайлов: Македония без българи - огън да я гори Иван Михайлов е вторият отдясно. Вляво от него е Йонко Вапцаров - бащата на Никола Вапцаров.

"Македония без българи - огън да я гори!" Тази фраза, която звучи като политическо завещание, е произнесъл известният лидер на ВМРО две години преди смъртта си в Рим.

За това свидетелства пред "168 часа" проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров, който е имал рядката възможност през 1988 г. на два пъти да се срещне с Иван (Ванчо) Михайлов в последните години от живота му. Учудващо е, но легендарният водач още тогава предвиждал разпадането на Югославия и си давал сметка за ролята на албанския фактор в бъдещето на Македония, споделя историкът.

През лятото на 1988 г. той е командирован за три месеца в Рим от Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев". Командировката е предварително договорена между чичо му монсеньор Георги Елдъров, делегат-визитатор на Св. Престол за българите католици в чужбина, основател на Българския църковен архив „Абагар"в Рим и ръководител на Българската секция на Радио „Ватикана", и Аксиния Джурова, директор на Центъра „Дуйчев", в който отскоро е привлечен на работа.

"Благодарение на монс. Георги Елдъров имах уникалния шанс да се срещна и да разговарям с Иван Михайлов - разказва проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров. -. Чичо ми се познавал с него от края на 60-те години, срещали са се често, а от 1981 г. беше приел на половин щат в българската секция на Радио „Ватикана" Антон Попов, секретар на Иван Михайлов, за да може по този начин да подпомогне домакинството им."

По описанието на проф. Елдъров

Иван Михайлов изглеждал много бодър и спретнат,

за разлика от вида му по време на интервюто на Кеворкян за "Всяка неделя", взето около година и нещо две години по-късно. Той бил облечен в светъл летен костюм, с вид на много добре обгрижван възрастен мъж.

"Първото ми гостуване беше на 25 юли 1988 г. Придружи ме Вида Боева, съпругата на Антон Попов - продължава разказа си проф. Елдъров. - Два часа с Иван Михайлов бяхме сами и разговаряхме свободно.

Някак неусетно разговорът се насочи към съвременната българска историография по македонския въпрос. Бях наистина впечатлен, че Иван Михайлов познаваше много добре новите тенденции в историческата наука през 80-те години. Коментираше конкретни книги, цитираше имена на историци, като Коста Пандев, Любомир Панайотов, Димитър Гоцев, знаеше и някои от представителите на по-младото поколение. В дневната, в която обядвахме, имаше лавици с книги, по груба оценка около 250-300 тома, сред които отдалеч разпознавах издания по македонския въпрос, и по-стари, и най-нови. Сред тях и няколко броя на „Военноисторически сборник", които по различни пътища бях изпращал на чичо, а той е предавал на Иван Михайлов.

Попитах Иван Михайлов дали е служил в Българската армия по време на Първата световна война, въпреки че знаех това от неговите „Ранни спомени". Той отговори, че е

служил в артилерийски

полк в София,

при това с почти същите думи, както го е описал в спомените си. По-странното е, че Иван Михайлов сам подхвана въпроса, който исках да избягна. Разказа за атентата в театър „Одеон" на 3 март 1920 г., когато там е трябвало да има лекция за положението в Съветска Русия от руския политик и публицист Пьотр Рис, виден член на конституционно-демократическата партия на Павел Милюков. От този атентат бъдещият лидер на ВМРО се избавя като по чудо, въпреки че по собствените му твърдения седял съвсем близо до предварително монтираната адска машина.

Този случай беше предаден почти дословно по страниците на вече публикуваните му спомени. Сигурен съм обаче, че Иван Михайлов ми го разказа, за да подчертае нещо, което го няма в книгата, а именно - сравнението между наказателните акции на ВМРО и атентатите на БКП.

«ВМРО никога не убиваше невинни хора

- каза моят събеседник. - Нашите терористи изпълняваха смъртните присъди така, че да прострелят само справедливо осъдения за предателство или друго престъпление спрямо Организацията и Македония. Комунистическите атентати се извършваха безогледно и целяха масови жертви».

Веднага след това той сам преминава към темата за генерал Александър Протогеров.

"Не ме изненада това, което Иван Михайлов каза за него - и то не се различаваше съществено от написаното вече в спомените му: „предател", „страхливец", „слабохарактерен", „безволев" и пр., и пр. ( което е абсолютно невярно). Изненада ме начинът, по който говореше. Моят събеседник сякаш за миг се промени, жестовете му станаха по-резки, гласът се втвърди. Очевидно беше, че се развълнува, докато правеше характеристиката на Протогеров. Това обаче беше за кратко, едва ли дори и минута, след което Иван Михайлов пак си възвърна самоконтрола и продължи с предишния тон. Сега с няколко изречения подчерта непоклатимата българска национална основа, на която ВМРО стои още от основаването си, и коментира лозунга за „Независима Македония" като единствена реална политическа възможност македонските българи да запазят териториалната си цялост. И тогава каза нещо, което ми прозвуча като откровение: „Македония без българи - огън да я гори!"

Дълго време носих в паметта си тази фраза точно така, както я възприех тогава - като някакво тайно послание, предадено ми лично, за да го пазя за неизвестни бъднини.

През отстоянието на времето сега си давам сметка, че Иван Михайлов си е наумил предварително да говори по тази тема и е държал да внуши - на мен, младия учен, чиито шансове да се развие професионално в условията на тоталитарния режим бяха нищожни, че генерал Александър Протогеров е справедливо наказан

като предател на македонското дело от една организация, която винаги, във всички случаи и по всички начини е поставяла българската национална кауза по-високо от всичко друго. С това своеобразно послание от последна историческа инстанция, както го разчитам аз, той сякаш оправдаваше своята обсебеност от Протогеров, която впрочем ярко пронизва неговите спомени."

Много скоро младият учен се среща и втори път с водача на ВМРО.

"Второто ми гостуване у Иван Михайлов беше на емблематична дата - 9 септември. Съвпадението беше случайно, никой не е търсил някакъв подтекст. На масата за обед у дома на Иван Михайлов този път седяхме шестима: той, брат му Анастас, който тогава за пръв път му гостуваше от България след 45-годишна раздяла, и Антон Попов, като домакини, и ние, тримата гости - монс. Георги Елдъров, емигрантът от САЩ Иво Хаджиев и аз. Както и преди, Вида само ни прислужваше, не седна на масата с мъжете и не взе участие в разговорите.

Този път

Иван Михайлов беше

неразположен заради скорошно боледуване

и не беше в онази физическа и духовна форма, в която го видях при първата ни среща. Брат му Анастас, когото всички наричахме бай Тасе, очевидно още не беше изживял емоционалния стрес от братската среща, а може би се е чувствал неловко в компанията на нови хора и рядко вземаше думата. Антон Попов по природа си беше по-сдържан и неразговорлив. При толкова много българи на едно място и аз не горях от желание да водя дебати. Чичо ми и Иво Хаджийски нямаха такива опасения и задаваха темите и темпото на разговора. Всъщност монс. Г. Елдъров направи така, че по време на обеда да изпъкне именно гостът от САЩ.

И имаше защо. Иво Хаджиев, тогава 61-годишен, „невъзвращенец" от средата на 60-те, беше управител на имението „Робинсън Хаус" в Бевърли хилс, Калифорния. Чичо ми спомена за високите гости, посещавали имението, сред които президентът Роналд Рейгън, като изтъкна физическата прилика между него и Иво Хаджиев. Самият той пък разказа за баща си- д-р Кръстю Хаджиев, деятел и депутат от БЗНС, през 1934 г. интерниран от деветнадесетомайците в Карабунар (дн. гр. Средец, Бургаско), който оказал съдействие за бягството на лидера на ВМРО и неговата съпруга Менча Кърничева в Турция. Иван Михайлов потвърди това.

Стана въпрос и за положението в Югославия, която тогава вече се тресеше от политически и национални напрежения. Тук се включих и аз, тъй като едно от служебните ми задължения в Института за военна история беше да следя скопския в. „Нова Македония", белградското списание НИН и другите югославски вестници, които редовно се получаваха. В кратките ми записки от Рим съм отбелязал само мнението на Иван Михайлов и монс. Георги Елдъров. Иван Михайлов вярваше в скорошното разпадане на Югославия, но за съдбата на Македония беше раздвоен. Той допускаше нейното просъществуване като независима държава само на основата на българската национална идентичност, каквато е историческата идеология и цел на ВМРО. В случай че по вътрешни или външни причини македонизмът все пак успее да се наложи, Иван Михайлов препоръчваше териториалната й подялба като по-добрия вариант. По какъв точно начин щеше да стане това и какво очакваше да се присъедини към България, той не спомена, но в разговора стана въпрос и за албанския фактор."

Бизнесдамата Роза Георгиева, известна от началото на прехода като

"Винената царица" е правила опит да "отвлече" възрастния и вече болен Иван Михайлов

и да го настани на друго място под своя опека, тъй като била убедена, че за него не се грижат добре, разкрива още проф. Елдъров. През първата половина на 1988 г. Георгиева, която по майчина линия също произхожда от фамилия на македонски дейци, пребивава за няколко месеца в дома на Иван Михайлов в Рим. Тъй като тогава той боледува тежко от бронхопневмония, тя поема грижата за него изцяло в свои ръце и дори спи в стаята му. Тогава изглежда между нея и Вида Боева настъпва известна ревност. В началото на следващата година Роза Георгиева отново се появява в Рим и отсяда в Дом „Абагар", но всеки ден посещава Иван Михайлов. Убедена, че за него не се грижат добре, тя решава да го отвлече и да го настани на хотел или на друго място и да се грижи за него лично.

Накрая се налага монс. Г. Елдъров да провери как стоят нещата

и в разговор с Иван Михайлов установява, че той не е съгласен с планираното му преместване.

„Самата Роза ми довери, че била предупредена от италианската полиция, че ако отвлече Иван Михайлов, българо-италианските отношения щели сериозно да пострадат. Това ми се струва невероятно, но с Роза винаги беше така - човек не знае къде свършва реалността и откъде започва фантазията. По нейно признание, докато живяла при Иван Михайлов, тя записвала разговорите им с касетофон и има шест пълни касети. Кой знае, може би пък тъкмо на нея той да е изповядал най-съкровените си тайни, които и днес продължават да интригуват историците.

Отбелязвам този случай само защото с времето хората, които биха могли да го осветлят, ще стават все по-малко. Освен Вида и Антон Попови, които без съмнение знаят какво точно се е случило, и една жена в България, представителка на видна революционна фамилия, която заедно със съпруга си често е гостувала на Иван Михайлов, а и лично му е препоръчала Роза Георгиева, също има какво да каже. Разбира се, най-ценно би било свидетелството на организаторите на тази „ювелирна акция", ако случайно решат да го споделят", коментира професорът.

Историкът присъства и на погребението на именития деец на ВМРО в Италия.

"През лятото на 1990 г. имах възможност отново да пребивавам в Рим. Беше ми интересно, вече след политическите промени, пак да се срещна и разговарям с Иван Михайлов за миналото и за бъдещето на Македония. Но на 5 септември 1990 г. бяхме изненадани, когато Вида и Антон Попови ни съобщиха по телефона, че легендарният водач на ВМРО починал. Монс. Георги Елдъров веднага отиде у тях, за да извърши необходимия обред като свещеник, и както после ми разказа, покойникът вече бил подготвен и положен за поклонение. Със служебното си положение чичо ми помогна и за организацията на погребението. То се извърши чак на 14 септември, за да могат да пристигнат делегациите от България, Европа, САЩ и Канада. От България пристигнаха доц. Ангел Димитров като специален пратеник на президента Желю Желев, Христо Матов от страна на македонските културно-просветни дружества, братът на покойника Анастас Михайлов и др. Тук бяха също представители на посолството и римският кореспондент на БТА Румен Михайлов. От САЩ дойде голяма делегация начело с епископ Кирил Йончев и свещениците Георги Недялков от Форт Уейн и Борис Дрангов и Георги Митов от Торонто, а също и двама представители на МПО. Вида и Антон Попови бяха с още няколко техни роднини. От римската българска колония се открояваше Димко Статев, един от лидерите на политическата емиграция. Хърватските приятели на Иван Михайлов бяха представени с двама усташи. Имаше и някои други лица.

Погребалният обред се извърши в гробището на Гротаферата недалеч от Рим. Опелото беше отслужено от свещениците начело с епископ Кирил Йончев, а след това монс. Георги Елдъров държа кратко слово за живота и делото на Иван Михайлов. Шест души поеха ковчега на последния лидер на ВМРО, за да го пренесат до гроба на жена му Менча Кърничева. Чичо ми беше най-отпред. Когато процесията навлезе сред надгробните паметници и трябваше да се маневрира, отмених го аз. Не без гордост сега отбелязвам, че в мое лице българската историческа наука участва в последното изпращане на Иван Михайлов, а аз имах възможност да положа върху ковчега с тленните му останки българския национален трибагреник редом до червено-черното знаме на ВМРО", завършва разказа си проф. Елдъров.