Седях на седалка 42 в рейса от София към Пловдив. До мен, на седалка 41, имаше момче, може би на петнадесет или шестнадесет години. Малко преди да слезем в Пловдив, то извади телефона си и се обади:

- Ей, здравей, познай къде съм.

- Къде си?

Момчето беше съвсем близо до мен, седеше на 50 сантиметра и чувах ясно гласа на мъжа, с когото то разговаря.

- Дядо, здравей, тук съм в Пловдив, след пет минути слизам от рейса.

- Добре дошъл, мило дете - отвърна гласът от другата страна на слушалката с такава радост ...

- Дядо, идвам си за Великден. Ще бъда тук цели десет дни, цялата великденска ваканция.

Нещо ми стана на сърцето. Беше толкова прекрасно да усетя тази радост, тази искрена обич между дядо и внуче. Детето се радваше толкова много, че аз за момент не успях да осъзная, че то говори с дядо си, защото толкова е рядко днес да видиш дете, което е в такъв възторг от разговор с дядо си.

- Дядо, довечера има ли мач на Ливърпул?

- Да, има! Ще ги размажем. Ливърпул играят с Манчестър Сити за FA Cup, четвърт финал.

И двамата се вълнуваха ... светът около тях беше спрял, и целият рейс стана сцена за техните мечти и очаквания.

- Дядо, ще гледаме ли мачове?

- Да, разбира се.

- И после утре ще си говорим за Цветница и ще боядисваме яйца за Великден.

Очите ми се напълниха със сълзи ... стичаха по бузите ми ...затворих клепачи и се оставих на тази буря от щастие.

- Дядо, толкова ми липсваш! .. сякаш шепнеше тайна, споделена само между тях .. - Дядо, липсваше ми да ми кажеш ... че съм твоят шампион. Помниш ли, когато загубихме мача и ти пак дойде при мен и ми каза, че винаги ще бъда твоя шампион, без значение от резултата?

Не можех да устоя и се разплаках ... наистина се разплаках стабилно ... и бях толкова щастлива.

- О, шампионче! Да ... Ти винаги ще бъдеш моят шампион. А кога ще мога да те видя?

- Ами когато пожелаеш, дядо. Аз вече съм тук. След пет минути слизам от рейса.

Всеки сантиметър от седалката и автобуса бяха пълни с тяхното щастие.

- И знаеш ли какво, дядо? Всяка вечер ще идвам да ти разказвам всичко, което ми се е случило през деня.

И двамата се смееха. Толкова простичко и искрено, че почти можех да почувствам топлината, която се излъчва от едно дете и неговия дядо. И внезапно си спомних как Лили вчера ми каза:

- Мамо, толкова искам да се обадя на дядо ... На моя татко, с най-хубавите сини очи на света. След малко, на 9-ти април, той има рожден ден. Лили каза:

- Толкова искам да му се обадя и да му кажа: Деди, здравей! Идвам си за Великденската ваканция в Пловдив.

Всичко това, спомени, мисли нахлуваше в главата ми, а тези до мен не спираха да си чуруликат:

- Дядо, обещаваш ли ми, че ще ме заведеш на село с колата?

- Обещавам, шампионче.

Прилив на топлина се разля по целия ми гръб.

- Дядо, и това ще бъде най-щастливата ни великденска ваканция, нали?

Детето се смееше толкова щастливо, че цялото приличаше на сноп от слънчеви лъчи.

- И ще играем футбол заедно, нали?

Стоях със затворени очи и плачех с блаженство ... от чиста радост, защото можех да си представя какво предстои да се усети ... в едно българско семейство, между едно дете и неговия дядо. Десет дни, изпълнени с радост, смях, чудеса.

Когато рейсът пристигна в Пловдив, знаех, че този разговор ще остане завинаги в мен. Жив, топъл, сърдечен, безкраен .... усещах, мислех си как на света има хора, които след малко ще преживеят цялото това щастие и ще си го споделят заедно.

Там ... някъде ... в някой дом ... Дядо и внуче ще имат най-прекрасното преживяване.

И все пак, на света има хора, които няма да могат да го изпитат.

Все пак има хора, които ги няма.

На които не можеш да се обадиш и да им кажеш:

- Дядо, здравей, в Пловдив съм ... и идвам при теб, за да те гушна тази вечер.

В цялата.

Преходност.

На живота.

Има нещо безкрайно прекрасно

И безкрайно болезнено.

От Фейсбук.