Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Дамян Дамянов: В Правителствена болница проф. Викторов решаваше кой да оживее след операция

“168 часа” продължава поредицата от исторически материали и интервюта, посветени на близкото минало, които имат за цел да осветлят някои от най-дълбоко пазените и интимни тайни на тоталитарния режим. В този брой четете разказите на Дамян Райков Дамянов. Той е син на Райко Дамянов, виден функционер от годините на социализма у нас. Роденият през 1903 г. в село Гиргини, Габровско политик е бил член на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на ЦК на БКП, първи заместник-председател на Министерски съвет, а като председател на Президиума на НС според тогавашната конституция дори и държавен глава на НРБ от 1950 до 1954 г.
Синът му Дамян магистър по философия и завършил и история и е един от малкото останали членове на най-вътрешния кръг на висшата комунистическа номенклатура. Още като дете е прекарвал времето си с Владимир и Людмила Живкови, ходил е на почивки заедно с Мара Малеева и Тодор Живков и има огромен запас от автентични и уникални спомени, не само за избраните хора на тоталитарния режим в онези години, а и за официалните и неофициални срещи и разговори на баща си с исторически личности като Сталин, Хрушчов, Мао, Берия, Ким Ир Сен и др. Самият той дълги години работил в Института по философия към БАН, през 90-те години губи не само работата, а дори и жилището си в центъра на София.

- Господин Дамянов, какво знаете за историята на Правителствена болница и кои имаха право да се лекуват в нея?

- През 1961 г. започна да се строи базата в "Лозенец" и някъде към края на 1962-1963 г. се пусна. За първи път бях в новата сграда през 1964 г. Фасадата, основната сграда е много добре известна, но малко хора знаят, че в парка има един апендикс, една добавка на три етажа, която е за Политбюро, и аз там съм влизал само два пъти. В нея обикновено

се лекуваха

от 20 до 30 души,

които бяха членове на Политбюро, кандидат-членовете на Политбюро, двама души от ПП на БЗНС - председател и зам.-председател, председателят на Народното събрание, членовете на Секретариата - ако не са членове на Политбюро, и когато от 1971 г. се образува Държавният съвет - за когото се реши от него. В това крило беше само елитът. От семействата им право да се лекуват там имаха само съпругите, децата не ги настаняваха. Там имаше ВИП вход и достъпът беше много труден.

- Казвате, че партията решавала кой ще живее?

- Това, че партията може да решава кой да живее, се знаеше и всеки казваше: "Да, така е редно! Такъв е естественият ред на нещата". И аз съм убеден все още, че наистина така е било справедливо за времето си. Защото човешкият живот беше ценен тогава и само тогава, когато ти изпълняваш желанията на партията и правителството, иначе... И ако някой почине там при съмнителни обстоятелства, никой не смееше да повдигне въпроса.

Ето спомени на един поет и литературен критик Иван Руж, защото там се лекуваха и известни личности, някои народни артисти също имаха достъп... Та той постъпва в болницата. Минава на визитация шефът на болницата и Иван Руж го пита: "Докторе, ще живея ли? И оня се пошегувал с него, като му казал: "Абе, за тебе никой не се обадил засега, значи ще живееш. И оживя." (Смее се.)

- А вярно ли е, че навсякъде е имало подслушване като в роман на Джордж Оруел?

- Нищо не съм чел на Оруел, иначе зная за двете му книги - "Животинска ферма" и "1984". Не са ми попадали, но пък знам за мечтата на другаря Сталин, който казва: "Трябва да се изгради новият съветски човек

с висок идеал и с насилие малко

И трябва да се контролират и мислите на хората - това е идея на Сталин още. И когато човек се отпусне да говори, той бива записван в болницата.

Много хора в наши дни през 2021 г. се възмущават от подслушването... Това са или незапознати, или лицемерни хора, или не си признават - обикновено политиците не си признават никога, докато аз ще кажа как стояха нещата в действителност. На първо място, трябва да се има предвид, че тогава сигурността обслужваше властимащите и правоимащите, а те от своя страна обслужваха сигурността и секретността. Тоест за да има пълен обхват, във всяка стая трябва да има подслушвателно устройство - първо бяха руски, а после внесоха западни.

През 1981 г. вече монтираха и видеонаблюдение и звънци. Обикновено стаите бяха за по двама души, а ВИП персоните, какъвто беше и баща ми, бяха в самостоятелни. Подслушването беше тотално и по още една причина - няма кой друг да ви го каже - когато човек е на работното си място или когато е в жилището си, той не се отпуска. Обаче когато е болен човек, се размеква. Започва със своя съсед по стая да споделя различни мисли, а партията е длъжна и трябва да контролира не само думите, но и мислите на своите пациенти. Това е мечтата.

Друг е въпросът, че и вкъщи беше така. Ние, да речем, след като баща ми напусна ЦК, сме били подслушвани в продължение на пет години. Такъв е регламентът - членове на ЦК и на Политбюро се подслушват.

- Вие по какъв повод сте ходили в Правителствена болница?

- Бил съм и на лечение, разбира се, но и като здрав много обичах да ходя в парка й, а имаше и хубаво барче, където се събираха интересни жени, не само медицински сестри, а и администраторки. Много бяхме близки с поета Христо Радевски и ходехме до Правителствена болница със специалното автобусче, което спираше до Орлов мост. И първия път, когато я посетих през 1964 г., и последния ден, в който тя работеше - 3 януари 1990 г.

През 1971 г. се построи огромен комплекс с плувен басейн, фитнеси и т.н. В него ходеха ВИП персоните и до 9 ч. сутрин беше забранено за други освен за тях.

- Какъв беше контролът?

- Контролът в болницата беше много строг. Освен подслушването трябваше да има и "петолъчка" за свързване в тази част, която е предназначена за Политбюро и правителството. През 1984 г. въведоха и втори вид комуникация - военновременна. Точно по времето, когато Андропов беше генерален секретар на КПСС - целта беше ранно предупреждение в случай на ядрена война. Много е стройна организацията по контрола на Правителствена болница. Първо - тя е на подчинение на Секретариата на ЦК на Политбюро - те са само няколко души, които вършат оперативната работа. А кой е генералният секретар - Тодор Живков, тоест всеки въпрос до Секретариата се отнася до него. И той може да го реши на секундата. Как се е справял с толкова много, хиляди задачи всеки ден, това е друг въпрос, но под него отговорник по партийна линия е Милко Балев - от 1970 г. някъде до края в продължение на дълги години той контролира.

Началник-кадри е Мирчо Спасов,

другият главорез, който е най-близък до бай Тошо. После професор Викторов, именитият хирург, решаваше кой да преживее операцията и кой - не. Много кадърен лекар. Тоест има четири нива на контрол - генерален секретар, Милко Балев, Секретариат на ЦК и Държавна сигурност. А има и още едно ниво - УБО. Генерал Милушев, последният ръководител на УБО - не, но генерал Кашев и генерал Гръбчев преди това са се интересували много от лечебното заведение. УБО например се занимава с подслушването, докладва и взаимно се топят.

- Предполагам, че лекарите и персоналът са били на високо ниво?

- Да. Имаше много добри специалисти - например братът на народния артист Кабакчиев беше там доктор. По принцип всеки си имаше определен лекар. Да речем, д-р Анастасов лекуваше първо баща ми, а после отиде да лекува Тодор Живков. В първата Правителствена болница най-влиятелен беше д-р Кирил Хавезов - много добър и почтен човек -

лекуваше

цялото Политбюро

и после наименуваха и болницата на негово име. Също д-р Григоров, много добър лекар, който се грижеше и за Цола Драгойчева, която в късните години от живота си се изпускаше несамо по малка, и по голяма нужда, а тогава нямаше "Феминхелп"...

Е, имаше и изключения, разбира се. Например зъболекарят д-р Ценков, при когото съм ходил поне 10 години. Той никога не си е мил ръцете и имаше патинация по пръстите и ако ми бръкне в устата, започвах да кашлям, защото миризма се носеше. Но беше партиен секретар. Така че имаше и много кадърни, но имаше и назначени с връзки.

- Все пак генерал Копчев попада там след инцидент...

- Борис Копчев всяка сутрин ходеше да тича - правеше си крос в Борисовата градина. Не ползваше подлеза под Орлов мост, а всяка сутрин в 8,30 ч. пресичаше отгоре в посока към езерото "Ариана". Блъсна го кола и отиде в Правителствена болница. Случайни неща няма, особено в България и особено за такива хора. Този метод беше любим и на КГБ, макар че в случая те нямат нищо общо. Отиваме с майка ми на свиждане да го видим, макар че и тя вече беше зле. И той ни казва: "Аз няма да изляза жив оттук", и наистина след един месец си замина...

- А за епископ Андрей Велички?

- Помня, когато го настаниха през 1972 г., точно бях приет студент. Понеже беше епископ за САЩ, Канада и Западна Европа, имаше връзки с известни личности още отпреди Втората световна война, притежаваше много голям архив, а също и големи богатства. ДС решава да го привика тука за лечение и го настаняват в "Лозенец". Два-три месеца

го мъчат да припише на България

каквото има. Той първо се колебае, накрая подписва и не излезе жив от болницата. Разбира се, може да си е починал по естествен начин, но може и да не е съвсем... Много зависи и какво ще ти каже на визитация минаващият доктор - ако ти каже: Много си зле, няма начин ти да не се влошиш по чисто психически причини...

Ненапразно впоследствие баща ми след един от поредните инфаркти - третия, през 1984 г. (той почина след петия) избяга от Правителствена болница. Неговият състайник пък беше наш посланик в Дамаск. Какво е правил, не знам, но му казаха, че трябва да му направят мозъчна операция, и не излезе...

- Освен че е опасно, мнозина сигурно са били и спасявани в Правителствена болница...

- Да, някои дори стояха с години там. Самият Живков не е влизал много освен за дребни проблеми с простатата, но например Тано Цолов, който беше много близък с него и получи много тежък инсулт, поне 5-6 години съм го виждал как живееше в правителственото крило, където го рехабилитираха. Никой нищо не каза и през цялото време си беше член на Политбюро. Накрая е развил някакъв алцхаймер и тогава си отиде... Освен него в болницата живееше и майката на тогавашния й директор д-р Белоев. Нямаше кой да я гледа и я бяха приели там на постоянен стационар. Баба Цола също до последно си беше член на Политбюро и я лекуваха там. Отделно заслужили дейци,

близки на

Тодор Живков,

които няма къде да отидат, ги изпращаха в санаториума на Правителствена болница във Владая и там си живееха години наред. Ето например Живка Гуцелска, партизанка и нелегална, която е работила с Живков преди 9 септември, аз лично съм ходил да я видя там.

Също, когато се побърка жената на Енчо Стайков (секретар на ЦК на БКП от 23 януари 1952 г. до 25 януари 1954 г.), и тя живя там.

- Какви бяха условията в лечебното заведение?

- Бяха прекрасни. Храната беше много повече, отколкото в обикновена болница и готвеха много хубаво. Аптеката беше много ценна - вълшебно място. В нея работеше съпругата на министър Марин Грашнов, министъра на строежите, близък до Тодор Живков, а и съпартизанин на баща ми. Имаше голям достъп до медикаменти - на Митко Цонев сме давали западни лекарства, когато беше болен, а и на много други хора, които не могат по друг начин да си ги намерят. Людмила Живкова също се снабдяваше оттам, защото можеше да си поръчаш почти абсолютно всичко, което го има в Западна Европа. Всичко беше премислено. Навремето в нашите болници линейките масово бяха "Победа", "Шкода" и други соцмарки коли, докато в Правителствена излиза примерно

последният модел

на “Мерцедес”

и до няколко месеца такава линейка пристига. Имаше и човек, който отговаряше за траурните церемонии, само поп нямаше в Правителствена. (Смее се.)

Всичко друго беше предвидено, дори дърводелско ателие.

- Какво се случи с оборудването след промените?

- Спомням си и края на болницата. Ходих за планова операция при доктор Ефремов. Беше 3 януари - страшен сняг и имаше митинг на СДС да се закрие болницата. И гледам и не вярвам на очите си - става едно разграбване - рабиват ценни мивки, картини носят, мебели, дивани - не е ясно кой, както на Партийния дом. И докторът каза: При тия условия не мога да те оперирам, и така се отложи работата. Може би за добро.