Продължаваме поредицата „връзкарство“ и защо много българи никога няма да се върнат в България. Аз, за разлика от други имигранти, през годините съм опитвала да си намеря работа в България или в организации свързнани с България, ей така да проуча почвата като човек без връзки. Винаги безуспешно. Участвала съм в някои конкурси на нпо-та – винаги без резултат. Но това ще е обект на друг пост. Тези, които са идвали на спектаклите ми на сцена, знаят, че плачевния ми опит е увековечен в саркастични скечове в шоуто ми и се заливат от смях.

Но нека да ви разкажа за това как кандидатствах да работя в българската редакция на „Гласът на Америка“, (от сащ)-- някъде през 90-те още когато предаваше за България. Видях обявата на английски– и си викам – ама аз съм идеален кандидат! Магистър по журналистика от сащ, с перфектен български език и опит в областта. Ходих на изпит, записваха ми гласа, нещо четох, в ефир, нещо ме интервюираха (американци). Бях във възторг от себе си, защото мислех, че се представих много силно. Това, което ми казаха американците, че ме пращат на втори тур. От втория тур нищо не чух. После разбрах, че на втория тур „оценителите“ са българи, работещи в редакцията на Гласът на Америка. „Ясно,“ казах си аз, ако знаех тази работа, нямаше да си губя времето. Много време исках да разбия носа на тези от втория тур. После, обаче, забравих за тях, защото ме взеха на работа в интернационалния отдел на едно американско радио. Но, ако разбера кое е българското копеленце от тогава от Гласа на Америка, не гарантирам, че няма да му разбия носа.

*Oт фейсбук!