Раните зарастват, лошите думи остават - помните ли приказката

Започвам с абсолютната уговорка, че не изземвам функциите на Брижит Бардо. Просто си разсъждавам върху въпроса що е то мечка и има ли тя почва у нас.

Има, разбира се. Не само като ареал, в който популацията ѝ е по-древна от тази на човека, когато е станал човек. Все едно дали по Дарвин, или по всички други доказани и недоказани теории за произхода на видовете.

И съм леко ядосана. От развихрилата се истерия около случая в село Белица. Поредното

разделение

на обществото.

Гражданското

и селското,

тоест целокупното.

Отишла една жена да бере гъби в гората. Срещнала я мечка. Бай, бабо, да не те среща мечката, учи народът. Дали е имала време жената да бае, или не се е сетила, ама попаднали една на друга. Предполагам, че и двете са били еднакво изплашени. Мечката е голямо животно като габарит. Звяр си е, див. Та и двете същества подивели от страх. По-голямото, естествено, надделяло и понатупало по-малкото. Слава богу, без опасности за живота, разминало се с уплах, може би доживотен, което си е психологическа травма. И оттук случката се превърна в първа тема под път и над път.

От “Убийте

мечката!” до

“Долу ръцете

от мечката!”

Не съм подписала петицията за защита на този и без това защитен животински вид. Въпреки че бих. С чиста съвест. Защото! Мечката си е била вкъщи. Да, гората е нейната къща. Вероятно гъбарката е минала край леговището ѝ и животното се е почувствало застрашено. Ако в къщата ви влезе мечка, ще викате и ще се отбранявате, нали? Не ми казвайте, че ще поднесете крушки с мед. Не обвинявам никого - жената не е знаела, че влиза в територията на баба Меца. И баба Меца не е знаела, че жената случайно си е брала гъбки из нейната полянка. Това е толкова кристално ясно, че трябва изобщо да не си способен да се замислиш, та да не го разбираш.

Има една приказка, народна, “Лошата дума”. За дърваря, който казал на една мечка (в приказките, за разлика от живота, хора и животни си разговарят разбираемо един за друг), че има лош дъх. Пък мечката го накарала да я удари с брадвата по главата. След години се срещнали пак. Виждаш ли раната на главата ми, попитала мечката. Не, отговорил човекът. Да,

раната зарасна,

но лошата дума

я помня,

въздъхнала мечката. Нали се сещате каква е поуката, нали няма смисъл и това да обяснявам. Някак в приказките, че и в цялата анималистична литература животното винаги е по-добро от човека. Не зная защо. Сигурно има причина.

Мисля върху това. Мисля как

тези, които

кръвожадно

зоват за

незабавен

отстрел,

утре ще четат на децата или внуците си приказки, “Работна Мецана” на Леда Милева, Мечо Пух на А. Милн, как ще им пускат великолепната анимация “Маша и Мечок”... Или ще ги лишат от прекрасната “Книга за джунглата” на Ръдиард Киплинг, щото там мечката Балу е учител на малкото човече и извор на мъдрост за малки и големи.

Ето върху това ми се ще да се замислим. Защото, щем - не щем, ние сме живи същества, които живеят в една екосистема. Не казвам, че не трябва да ходим за гъби, на излет или просто да планинарстваме. Просто трябва да знаем, че можем да се натъкнем на горски обитатели.

И че ние в такива случаи сме гостите. Човекът е венецът на природата? Да - хомо сапиенсът. Тоест - мислещият човек. Дивото животно не мисли,

то действа

с инстинктите си.

И не можем

да го виним

Така е създадено. Съжалявам жената за всичко страшно (а то наистина е било много страшно!), което се е наложило да преживее. Съжалявам и мечката - и тя е брала бая страх. Много ми се иска тя да не се настърви, тогава наистина трябва да я отстрелят. Но животното по последни сведения изобщо не се е мяркало в района, търтило е през девет гори в десета вероятно.

Поздравявам кмета на Белица, че се е сетил, дето трябва инструкции някакви да има за бедните хомо сапиенси, които са ръгнали по гори и планини да търсят не пищни пикници, а препитание, защото щедра е земята ни - и гъби, и горски плодове, и де що е за ядене, е наспорила. Безплатно. За съдраните ни джобове това е изход. Добрият край оправя всичко. В приказките той е задължително с поука. Надявам се и този инцидент да е оставил някаква за народонаселението. Раните заздравяват, лошата дума никога не се забравя. Това, ако сме запомнили, можем да (пре)прочетем и Киплинг, за да разберем, че всички сме от една кръв в тази джунгла - живота.