По какво си приличат климатичните активисти и популистите националисти*

Попитали френския либерален мислител от XVIII век абат Сийес към края на живота му какво е правил по време на терора на Френската революция. „Оцелях", отговорил той. Цитирайки примера на абат Сийес, Майкъл Игнатиев съветва либералите да надмогнат революционните времена тъкмо като оцелеят. Те трябва да положат големи усилия и да останат политически значими, за да се опитат след края на революцията (ако са имали късмета да оцелеят) да съхранят постигнатото от революциите и да възстановят онова, което е било разрушено от тях.

Коментарът на Игнатиев е важен не само защото той е уважаван биограф на Айзая Бърлин и бивш лидер на Либералната партия в Канада, но и защото познава нелиберализма на XXI век от първа ръка. Игнатиев беше ректор и президент на Централноевропейския университет по времето, когато Виктор Орбан прогони университета от Унгария ‒ политически акт, изтълкуван като знак за настъпването на постлибералната епоха.

Днес, когато вече живеем в тази постлиберална епоха, 

означава ли това, че популистите ще наследят Земята?

За по-малко от една година САЩ не просто престанаха да бъдат пазители на поствоенния либерален ред, а се превърнаха в негов главен противник. „Преминаването на другата страна" от САЩ оказа върху международната политика въздействие, което по мащаба си може да се сравни само с разпадането на Съветския съюз. Революцията на Тръмп промени идентичността на почти всички политически играчи. А признаците за възход на популизма могат да бъдат проследени в много краища на света.

Въпросът следователно е какъв е изборът пред либералите вляво от центъра, когато те вземат властта в един постлиберален свят. Как те биха могли да изградят своята нова политическа идентичност?

Обичайният отговор е, че либералите трябва да останат защитници на демокрацията, почтеността и здравия разум, да представят политиката като сблъсък между демокрацията и авторитаризма, между здравия разум и лудостта, между компетентността и катастрофата. Тази стратегия звучи достойно, ала тя показа, че не е особено успешна. Очакванията, че популистките правителства ще се провалят заради собствената си некомпетентност и екстремизъм се оказаха погрешни. Историята показа, че за популистите е по-трудно да дойдат на власт за първи път, отколкото да се върнат в управлението.

Доналд Тръмп е най-яркото доказателство, че след като веднъж са били във властта, популистките лидери могат да получат и втори шанс. След парламентарните избори през 2023 г. и в Словакия на власт се завърна партията на Роберт Фицо. След изборите през октомври 2025 г. в Чехия също се очаква на власт да се завърне Андрей Бабиш. Опитите на либералите да се представят като пазители на нормалността и носители на икономическото възстановяване не дадоха резултат. Както показа последната година от управлението на Байдън,

здравият разум лесно може да бъде осмян като сенилност, а нормалността – като арогантност на елитите

Дори либералните избиратели не горят от желание да се върнат към близкото минало. В политиката вчерашният ден, който хората наистина желаят, никога не е просто денят преди днес.

В не по-малка степен от САЩ Полша също е пример за неуспеха на постпопулистките правителства, които залагат на нормалността, върховенството на правото и войнствения антипопулизъм. Завръщането на Доналд Туск в управлението на Полша през 2023 г. беше всеобщо възприето като доказателство за устойчивостта на либерализма. Полският премиер е от онези рядко срещани харизматични либерали, чиято победа накара мнозина да прогнозират обрат на популистката вълна в Централна и Източна Европа. Изглеждаше сякаш няма по-силен аргумент в подкрепа на либерализма от осемгодишното националистическо и популистко управление, в случая на Полша на партията „Право и справедливост" (ПиС). Ала по-малко от две години след победата на Туск този оптимизъм вече трябва да бъде преоценен. Създадената от Туск нестабилна управляваща коалиция изглежда обречена. Тази година тя вече загуби президентските избори, популярността ѝ продължава да спада, а избирателите, особено по-младите сред тях, завиват все по-надясно.

Проблемът с представянето на борбата срещу популизма като борба за защита на демокрацията е, че почти никой не се обявява открито срещу демокрацията. В атмосфера на изострена политизация в очите на мнозина най-сериозната опасност за демокрацията се състои в това да спечели партията, която избирателят не подкрепя. Както показаха проведените след изборите в САЩ проучвания, докато демократите се надяваха да спечелят, представяйки се като защитници на демокрацията, тъкмо желанието за защита на демокрацията беше една от причините, посочена от избирателите на Републиканската партия като обяснение защо са гласували за Тръмп през 2024 г.

Още по-малко обещаващо е фокусирането върху върховенството на правото

 Най-голямото предизвикателство пред постпопулистките правителства се състои в това, че докато са на власт, нелибералите успяват да овладеят публичните институции, от медийните организации до конституционните съдилища, така че след това защитата на разделението на властите се превръща в защита на партийни лоялисти, често овластени незаконно от предишните популистки правителства. Така либералите се озовават в капана на онова, което политолозите Стенли Бил и Бен Стенли нарекоха ​​„постпопулистката трилема": за да съхранят обществената подкрепа, постпопулистките либерални правителства трябва да бъдат бързи, ефективни и безупречно законни – тъй като техният лозунг е върховенството на правото. Опитът показва, че е възможно да бъдат постигнати две от тези три цели, но никога и трите. Такова управление може да бъде бързо и ефективно, но само ако възприеме популистки начин на взимане на решения, който обаче поставя под въпрос законността. Ако такова управление остане фокусирано върху законността, то рискува да бъде бавно или неефективно и така да разочарова своите привърженици. В сблъсъка си с обществената телевизия, все още доминирана от лоялисти на партията „Право и справедливост" и действаща като рупор на десницата, Туск се изправи пред тежък избор: да наруши правилата, за да промени обществената телевизия, но да рискува по този начин да увреди образа си на защитник на законността или да продължи да управлява в съжителство с враждебна радио-телевизионна компания, решена да свали правителството му. Пред същата делима той се изправи и по отношение на Конституционния съд. И в двата случая той избра бързината.

Възможно е Унгария да се превърне в най-крайния пример за постпопулистката трилема. Дори и опозицията да успее да спечели изборите през април следващата година след четири мандата управление на Виктор Орбан, дали тя въобще ще може да управлява, след като почти всички т.нар. независими институции са окупирани от лоялни на Орбан хора? Почти невъзможно е завладяната държава да бъде демонтирана, без да бъдат нарушени съществуващите законови ограничения.

Как изглежда този проблем във Великобритания? Сред целия този мрачен контекст победата на лейбъристите миналата година изглеждаше най-добрата възможност за сформиране на успешно постпопулистко либерално правителство. Великобритания след Брекзит изглеждаше идеалното място, където центристката левица може да създаде „трети път" – не между пазара и държавата, а между радикалната левица и десницата на „Голямата подмяна". Това нямаше да бъде първият път, в който Обединеното кралство запазва самообладание и продължава напред, докато други страни поемат по пътя на нелиберализма и крайностите. А и на пръв поглед провалът на консервативните правителства след Брекзит беше толкова зрелищен, че

британските избиратели бяха имунизирани срещу изкушенията на популистите

За разлика от Туск в Полша, Киър Стармър можеше да разчита на голямо мнозинство при встъпването си в длъжност, както и да се опре на професионална държавна администрация и независими съдилища. Самата Лейбъристка партия също беше постпопулистки актьор: тя надмогна радикализма на Джереми Корбин и отново прегърна добродетелите на здравия разум и центризма.

Защо тогава правителството на Стармър се проваля и губи подкрепа – и защо толкова бързо? Защо експертите задават въпроса: „Дали не преживяваме началото на революция в Англия?". И отбелязват: „Рядко сме виждали толкова много хора да са толкова ядосани, а улиците из цялата страна да са покрити със знамена". Дали отговорът е в кризата на лидерството, в лошия късмет, или става дума за структурен проблем?

През втората половина на XIX век Уолтър Бейджхот настоява, че монархията е най-доброто управление, защото хората трудно могат да си представят друга форма на управление. Можем да храним надеждата, че днес това е валидно и по отношение на демокрацията, само че липсата на политическо въображение не е успяло да спаси монархията в по-голямата част от Европа. Ще бъде ли то достатъчно, за да спаси либералната демокрация? В нормални времена липсата на въображение може да бъде източник на политическа стабилност, ала в революционни времена в основата на политиката стои способността за вдъхновяване на общественото въображение.

Климатичните активисти и популистите-националисти споделят убеждението, че живеят в края на времената

Да вземем за пример САЩ: независимо дали това ни харесва, или не, революционният порив на Тръмп постигна нещо важно. Той отново утвърди върховенството на политиката, подобно на това, което постигна революционната левица през XIX и XX век. Той успя да убеди избирателите, че ако едно управление наистина иска да направи нещо, то може да го направи, че прехвалените либерални ограничения върху изпълнителната власт като независими съдилища или независимата централна банка често служат за извинение на елитите да не реализират промяната, желана от мнозинството. Докато либералните елити твърдяха, че миграционната политика не може да бъде ревизирана без катастрофални последици, Тръмп извърши това, макар и да наруши закона и да предприе действия, които неговите опоненти (с основание) определиха като неамерикански. Резултатът: през 2025 г. повече хора са напуснали САЩ, отколкото са влезли, законно или незаконно. И макар експертите да настояваха, че пазарите ще накажат Тръмп за водената от него политика по отношение на митата, които са най-високи от 30-те години на миналия век, в краткосрочен план пазарите последваха Тръмп, а най-богатите американци, вместо да се обединят и да му се противопоставят в защита на обичания от тях свободен пазар, просто се присъединиха към неговия двор.

Ясно е, че днес живеем в революционни времена. Поглеждайки назад, можем да проследим радикалните промени, които се случват днес, в политическото наследство на ковид пандемията. Тя преобърна допусканията за това какво е политически и социално възможно, превръщайки невъзможни сценарии в реалност. Заключени у дома, в сърцата си се превърнахме в революционери.

Ако сте радикален климатичен активист, вероятно мечтаете за деня, в който всички самолети ще бъдат приземени и ще престанат да замърсяват планетата. Преди пандемията никога не бихте могли да си представите, че това е възможно да се случи. Ала когато Ковид-19 връхлетя, всички самолети бяха приземени. Ако сте десен радикал, вероятно мечтаете за страна, в която никой не може да пресече границата – страна без имигранти. Ето, и това се случи за една нощ. Границите бяха затворени. Коронавирусът направи да изглеждат възможни (и допустими) неща, които довчера се възприемаха като невъзможни – дори и да бяха желани от мнозина.

Състоянието на днешната партийна политика наподобява играта „Истина или предизвикателство", тъй като престъпването на границите се превръща в източник на легитимност. Политиката вече не е структурирана според традиционното противопоставяне между ляво и дясно. Популистите, посветени на затварянето на границите между държавите, заличиха границата между ляво и дясно. Популистката десница успя да си присвои много каузи, традиционно защитавани от левицата – не на последно място защитата на свободата на словото и атаката срещу неолиберализма. Всъщност тези каузи се превърнаха в съществена част от привлекателността на популистките лидери.

Вместо това

политиката днес се формира от сблъсъка на два, ако щете, бунта срещу заличаването

Единият е екологичният бунт, предизвикан от надвисналата перспектива за климатична катастрофа. Той подхранва убеждението, че ако не променим начина си на живот и производство, ще унищожим живота на Земята такъв, какъвто го познаваме. Другият е демографският бунт, който се основава на ниската раждаемост, миграцията и страха, че „моят народ" ще изчезне, а „нашият" начин на живот ще бъде унищожен.

Екологичното въображение е космополитно: то приема, че животът, какъвто го познаваме, може да бъде спасен само ако човечеството действа заедно. Демографското въображение е почвеническо: то приема, че други искат да заменят нас и че ние трябва да ги спрем. И в двата случая бъдещето е нещо, от което трябва да се страхуваме. То вече не е проект, а проекция: проекция за глобална средна температура след един век или за дела на чужденците в моята страна след 20 години. Ала и двете въображения са пълни с апокалиптичен символизъм и се характеризират с чувството за неотложност. И климатичните активисти, и популистите-националисти споделят убеждението, че живеят в края на времената.

Макар и екологичната левица, и антиимиграционната десница да са вдъхновени от тази революционна чувствителност, те не успяват в една и съща степен да се възползват от този революционен дух. В Италия рейтингът на Джорджа Мелони остава все така стабилен, въпреки че броят на мигрантите не намалява, защото нейните избиратели вярват, че тя иска това, което искат и те. Междувременно смелите климатични политики не донесоха успех на Зелените, когато те бяха част от германското правителство, защото много от обикновените избиратели бяха готови да им дадат мандат да променят света, при условие че не променят техния начин на живот.

Политическото пространство клони надясно и левицата не успява да измести дебата към теми, по които се чувства по-комфортно. „Хората се раждат революционери", пише германският либерал Лудвиг Бамбергер по време на изгнанието си в Париж през 1862 г. „Житейски случайности определят дали човек ще стане червен, или бял революционер." Днес вероятността един ядосан човек да се окаже вдясно е по-голяма.

Въпросът следователно е дали днешните либерали могат да се възползват от новия „глобалистки" обрат на западната крайна десница и да се представят за новите суверенисти. Дали новият прогресивен национализъм няма да се окаже най-добрата електорална стратегия за либералите в един тръмпистки свят? Неотдавнашно проучване на Европейския съвет по външна политика показа, че докато десницата се придвижва към цивилизационен национализъм, либералите и прогресистите в страни като Дания и Канада успешно се загръщат в националното знаме, за да се представят за пазители на суверенитета срещу Тръмп. Дали тази стратегията не би могла да проработи и за лейбъристите, като се има предвид, че Обединеното кралство е една от онези страни в западния свят, в които Тръмп не се радва на висока популярност?

Макар изкушението да се отговори с „да" на този въпрос да е голямо, по-реалистичният отговор е „малко вероятно". Антитръмписткият национализъм носи гласове в страни, които са били пряко заплашени от Тръмп. Американският президент открито заяви желание да анексира части от Канада и Гренландия, но (засега) не е споменавал за желание да анексира каквато и да било част Обединеното кралство.

Лейбъристката партия може да се изкуши да направи националистически завой, ала по-вероятно е това да не ѝ донесе успех.

Когато вашите опоненти се загърнат в националното знаме, за вас става трудно да сторите същото и да бъдете убедителни

А тъкмо това се случва в Англия в наши дни. Отвращението дори към думата „суверенитет" е една от последиците от референдума за Брекзит. Правителството на лейбъристите успя да се наложи като безспорен лидер на Европа в противопоставянето срещу агресията на Владимир Путин срещу Украйна – на Стармър се приписва централна роля в създаването на коалицията на желаещите и в предотвратяването на опасността Киев да бъде изоставен от Тръмп, – но не външната политика е тази, която формира британския политически дебат. Не войната на Русия срещу Европа, а миграцията разпалва обществените настроения и тук Лейбъристката партия е на губещата страна. Да се говори за „Cool Britannia"[1] през 2027 г. също е много по-трудно, отколкото през 1997 г.

Завоят към национализъм, независимо колко „прогресивно" е обяснен, може да бъде опасен. Английският национализъм очевидно е във възход и доказателство за това е нарастващата популярност на кръста „Свети Георги", но според мен това наподобява постсъветския руски национализъм. И е израз на закъснял гняв. Също както етническите руснаци в Съветския съюз размениха своето господство за своята идентичност, така и англичаните във Великобритания, които контролираха повечето от лостовете на управлението, сега се борят да утвърдят своята идентичност. Те вече не мислят, че Бог е англичанин и не са толкова уверени, че Той може да си позволи да поддържа дом в Лондон, който да ползва при редките си посещения. Шотландци, северноирландци и уелсци си имат собствени парламенти и правителства. Политическата им идентичност се основава на тяхната отлика от Англия. За англичаните остава имперската вина и впечатляващите макроикономически данни, които за мнозинството остават неразбираеми. Много от англичаните днес се чувстват като истински жертви – затова и са по-податливи на антимиграционния национализъм на крайната десница на Найджъл Фараж, отколкото на гражданския суверенизъм, който лейбъристите биха могли да предложат.

Великобритания е престанала да бъде дом за мнозинството

Правителството на Стармър не би могло убедително да спечели победа над Фараж на терена на ограничаването на миграцията и разпалването на английската национална гордост. Ала в същото време лейбъристите не могат да останат значими политически играч, ако не успеят да формулират своя собствена версия на либералния национализъм от XXI век.

Проблеми като миграцията и националната идентичност няма да изчезнат от остров, страдащ от това, което немският поет Ханс Магнус Енценсбергер диагностицира като „демографска булимия" – натрупаната паника, породена от страха, „че твърде много и твърде малко хора могат едновременно да съществуват на една и съща територия": твърде малко от „нас" и твърде много от „тях".

В този смисъл егалитарните икономически политики, дори и да са частично успешни, няма да бъдат достатъчни, за да се възвърне доверието на хората. Обещанието на лейбъристите да построят 1,5 милиона жилища за пет години е смела политика, само че британската политика днес се определя не от жилищната криза, а от кризата на дома.

Ако домът е място, което разбирате и където се чувствате разбран, тогава Великобритания е престанала да бъде дом за мнозинството от хората. Нито местните, нито мигрантите се чувстват у дома си. В разбирането на либералите антимиграционните настроения обикновено се приемат като защита на господството на местното мнозинство срещу малцинствата. В много от случаите това е вярно, но за много избиратели миграцията се изживява и като загуба на дом – а следователно и като загуба на свобода, а не на власт. В Англия, когато кажеш „чувствай се като у дома си", както ни учеха и в моето българско училище, това означава да поканиш другия да се чувства свободен, да говори без страх от осъждане или неразбиране. Същинската политическа вреда, нанесена през последните години от дневния ред на т.нар. „будни" (woke) и съпътстващата го нормативност, се състои в драматично увеличеното усещане за бездомност дори сред онези, които имат късмета да имат жилище.

За лейбъристите може да бъде полезно да мислят за своите избиратели, които се „преливат" към Фараж, като за друг вид мигранти – не мигранти в пространството, а мигранти във времето. За тези мигранти домът е отминала епоха. Те тихо завиждат на пристигащите чужденци, защото последните имат къде да се завърнат, място, което самите те нямат. Бюлетината за партия „Реформа" е въображаем билет за изгубен дом.

Знаем, че в политиката няма влак, който може да ви отведе към място, наречено вчера. Истинското предизвикателство за лейбъристите не се състои в това да докажат, че Фараж греши, а да изградят представа за някаква форма на органична солидарност, която да помогне на хората да се чувстват у дома си.

В противен случай Майкъл Игнатиев ще се окаже прав. В революционни времена основната цел на либералите ще бъде да оцелеят.

*Статията на политолога в сп. Prospect препечатваме от Портал "Култура". Заглавията са на редакцията, оригиналното заглавие е "Либерализмът в края на времената".