Младата жена не успя да победи рака, остави две деца

“Надя си отиде на 9 юни в 23 ч. Изпратихме я на 14 юни. Това е просто конкретика. Другото го каза големият ми син: “Всички ние цял живот се страхуваме от мига, в който ще трябва да изпратим родителите си. Не искам да знам какво ѝ е на майка ми.”

Това написа поетесата Маргарита Петкова в личния си профил във фейсбук.

“Аз не искам никой никога да узнава това. Благодаря на шепата приятели, които са неотстъпно до мен.

Благодаря на

всички, които

през тези

мъчителни

години на борба

ни подкрепяха Благодаря, че няма да коментирате под това официално, от мое име и от името на семейството ми, изявление. Моля ви да не сипвате сол в раната с добрите си думи, защото доброто боли два пъти повече от злото - повярвайте ми на юнашко доверие. Всички”, написа още Петкова.

Надежда се врече във вярност пред Бог през май на своя любим - Иван. Тя е майка на две деца и от 2 г. живееше с най-ужасната диагноза - рак. За да се оперира бяха нужни 78 хил. паунда, защото бяха открили разсейки в белия и в черния дроб. Направи го в турска клиника не защото не вярваше на българските лекари, а заради по-модерната апаратура. Последва серия от интензивна химиотерария. Семейството ѝ беше неотлъчно до нея в това изпитание. Както и много хора, които споделиха болката им. Бившият културен министър Вежди Рашидов дари депутатската си заплата в рамките на организираната кампания за Надежда.

“Първото, което видях, щом се събудих, бяха цветовете на трибагреника ни. Усмихнах се. После усетих болка (няма да крия). С болкоуспокояващото дойде новината, че операцията е успешна.

Пак се усмихнах.

Не ми пукаше за

болката,

тя и без това ще изчезне... както и лошото усещане от анестезията. Всичко това минава! И мина! - това написа Надежда Огойска във фейсбук след направената ѝ операция в истанбулската клиника през юли м. г.: Даже ме изведоха от интензивното доста по-рано от очакваното! Първата битка е спечелена!!! Успяхме!!! Всички ние! Благодаря! Благодаря! Благодаря! Благодаря!”

Малко след като стана ясна диагнозата на Надежда Огойска, тя и майка ѝ Маргарита Петкова дадоха

общо интервю

за “24 часа”

Пълно с надежда, желание за живот и оптимизъм. Не гледаха назад, а напред. Готови за битка...

- Какво е усещането, г-жо Петкова, когато детето ви сега е тук до вас?

Маргарита Петкова: Аз, разбира се, винаги съм щастлива да прегърна детето си. Сега и двете от трите ми деца не са до мен. Малкият ми син отиде в Англия да помага на сестра си. Радвам се на всеки миг, ако някой си дойде. Една майка винаги обръща повече внимание на това дете, което е болно. Винаги мисли повече за това, което в момента не е при нея, но винаги обича всичките си деца с еднаква сила. Радвам се, че Надежда се държи, защото тя премина през много тежки операции и химиотерапии, а сега ѝ предстоят още по-тежки. Аз вярвам в нея, тя е боец, ще се справи, защото аз я разбирам като майка. Зад нея са децата ѝ и тя трябва да се бори заради тях.

- Надежда, как ви се отрази, когато майка ви разказа за вашата болест и борбата с нея публично? Това даде ли ви още сили?

Надежда Огойска: Подкрепата на всички хора със сигурност ми даде много сила. През тези две години майка ми не е спирала да ми я дава и аз не чувствам разлика с това, че го обяви. Единствено се притеснявам за нея, защото трябва

публично да

говори за едни

неща, които

винаги са лична

болка,

нейна човешка драма и борба. За нея е ясно - тя е мама, преди да бъде публична личност. Хората ми дариха страшно много любов освен надеждата за живот със средствата си. Също така и с положителните си мисли, цялата тази енергия, загриженост, съвети, които ми изпращат. Това е най-ценното.

М. П.: Две години ние се справяме сами (Надежда е диагностицирана през 2016 г. - б.р.) - и с парите, и с проблемите. Аз никога не съм искала да използвам статута си на публична личност за някакви лични цели, но сега ножът е опрял до кокала и за това го направих. Не мога да не съм до детето си в този момент, в който то има нужда да му бъде помогнато. Аз продължавам да живея по същия начин, по който съм го правила досега всеки ден. Продължавам да работя и вие знаете това - толкова години съм външен сътрудник на “24 часа” и не съм отказала материал през всичките тези години, аз сядам и работя. Не мога да лежа, да гледам в тавана и да съм нещастна. Нямам право да се отчайвам, да падам духом, нямам право да натоварвам хората със своите проблеми.

Аз зная, че всеки

има болка,

някакво

страдание, неудачи

Никой не е безметежно щастлив, щом е на свобода. Благодаря на тези, които откликнаха не само със суми. Аз не броя сумите, не гледам какво се е набрало, за мен по-важното е доброто, което се отключи у хората. Това са добрите хора, които винаги са били такива. Те не откликват на зова за помощ на поетесата Маргарита Петкова, а на майката, която търси спасение за децата си.

Н.О.: Положителните мисли на хората ме заредиха. Безнадеждна се чувствах през тези няколко години особено, когато се оказа, че ще се наложи да търся средства, за да продължа борбата си. Когато стана ясно, че ще завися от благотворителността на другите. Защото аз вярвам в добротата у другите, но тук става въпрос за финансови възможности. Бях съвсем обезверена, докато не получих такава огромна любов и помощ.

Диагнозата беше като някакъв ужасен шамар в лицето, огромен стрес. Всъщност

децата са това,

което най-много

ме държи,

трябва да бъда силна заради тях. Ако мога да плача на рамото на мама, на близките си, на любимия, е едно. Но за децата аз все пак съм майка и трябва да се старая да бъда силна.

- Откъде намирате сили да понесете всичко това?

Н. О.: Както ви казах, силите ми идват от децата. Срутвам се, плача, но в един момент си казвам: Нямам право на това. Не заради мене си. Аз не се страхувам от смъртта толкова, колкото от това, че няма да съм до децата си, така, както в момента е майка ми до мен. Тогава, когато те ще имат нужда от някаква помощ, от подкрепа, съвет, няма да имат на кое рамо да поплачат така, както аз винаги съм разчитала на майка си. Това е огромният ми страх и главната ми мотивация да не се отказвам. Освен това любовта на близките, семейството е основен генератор на енергия, най-голямата подкрепа.

- На колко години са децата ви?

Н. О.: Синът ми е на 18 г., а дъщеря ми - на 9 г. Преди малко споменах, че те бяха с мен, когато научих диагнозата. Те още не можеха да осъзнаят какво се случва. Там имаше психоложка, аз плачех, но тя ме помоли да се обърна и да им кажа: Аз ще се оправя, ще се лекувам и това не е краят. Това е началото на една битка.

Така се чувстваме, ние сме на война, това е нашата лична битка. Те са дечица и не са обременени така от живота, че да изпитват страхове. Те вярват в победата. Не си представят неприятен изход от ситуацията, много ме окуражават.

- Има ли добро в България?

Н. О.: Има добро в света по принцип и, разбира се, в България. Ние си мислим, че го няма, защото то не парадира. Доброто не е шумно, не е нещо, което се набива нагло в очите както злото. То просто идва и ти пълни душата, топли ти сърцето. Доброто е много силно. Разбира се, че го има у всеки един от нас. Имам дарение от 1 лев, за който съм плакала толкова, че не мога да ви опиша. И като едни мънички светлини с всичките си добри пожелания, дарения хората озариха моето небе. Тъй като аз не мога да върна нищо, се надявам по някакъв начин светлина да огрее добрите хора. И не само - всички, които имат нужда от светлина.

М. П.: Има добрина у българина. Но понякога има и такива хора, които, както обичам да казвам, се изказват неподготвени. “Да, бе, нас, анонимните, кучета ни яли.” Никой не е анонимен, всеки има име, всеки има съдба. Не обръщам внимание на тези хора и не им се сърдя - да бъдеш добър, е избор, и аз се радвам, че повече българи са направили този избор.

От екипа на “24 часа” изказваме съболезнования на близките и семейството на Надя.