Прикрити в сумрака на сянката, дискретни актьори на световната сцена дърпат тайните нишки на историята. Наричат ги задкулисни играчи, съветници, сплетници, сиви кардинали.

Тези хора са пресметливи, хитри, находчиви, имат силна интуиция, която им помага да решават трудни проблеми и лесно да заобикалят подводните камъни. Те не могат да обяснят на какво се базира решението им, но почти винаги то се оказва правилно и е взето в точния момент.

Влиянието им е огромно, а средствата, които използват за манипулиране на обществото – неизброими.

В отговор на въпроса кой е най-влиятелният човек в двора на руската императрица Анна Йоановна (първата жена императрица, при това не от благородно семейство), мнозина ще назоват херцог Ернст Йохан Бирон. Но всъщност в онези дни голямата власт е съсредоточена в ръцете на друг могъщ придворен - вестфалеца Хайнрих Остерман (1686-1747), който в Русия се преименува от Хайнрих на Андрей Иванович. Той се оказва истински сив кардинал - пресметлив, хитър, находчив и способен да вземе правилното решение в точния момент.

Хайнрих Остерман

се озовава в Русия

съвсем случайно

по стечение на драматични обстоятелства. Едва на шестнадесет години той убива човек в дуел и е принуден да избяга от Германия, след което попада в Холандия, а по-късно и в Русия. Остерман е син на пастор и още като дете се отличава със своето ученолюбие.

Баща му мечтае младежът да стане пастор като него или виден учен. Хайнрих владее няколко чужди езика и това му помага да си намери работа в Русия като преводач в канцеларията на посолството. Така още по време на управлението на Петър I започва кариерата му.

Съобразителният и интелигентен Остерман от обикновен преводач бързо става дипломат. Благодарение на неговите усилия Русия сключва Нищадския договор с Швеция през 1721 г. при изгодни условия. Според него й били отстъпени балтийските земи. За това постижение Остерман получава баронска титла и става дворянин. Малко по-късно, през 1726 г., той е един от авторите на Виенския договор между Русия и Свещената Римска империя за сключването на важен политически съюз.

Изкачването на Остерман по кариерната стълбица продължава както при Екатерина I, която му се доверява напълно, така и при Анна Йоановна - по време на нейното управление той постига върха на кариерата си. Остерман има отличен усет за придворния живот и знае кога да ласкае императрицата и кога е по-добре да се оттегли. Мнозина смятали, че той има лошо здраве, но това не се знаело със сигурност.

Не било съвсем ясно дали Остерман наистина страда от множество заболявания, или ловко се прикрива зад тях в точното време. Носели се слухове, че се оплаква от ревматизъм, когато не иска да се яви в двора,

споменава за подаграта

си, за да не подписва съмнителни документи,

или се жалва от пристъп на мигрена, когато не желае да говори с никого.

Дори когато Остерман става вицеканцлер и първи министър на кабинета, той предпочита да остане в сянка - нямал близки приятели, не вярвал на никого. Опитвал се да спечели доверието на императрицата и нейното обкръжение с ласкателство.

Елисавета Петровна е едно от недолюбваните от него лица, което е разбираемо, тъй като възкачването й на трона слага край на кариерата му. Сивият кардинал е арестуван и осъден на смърт, но вече на ешафода, смъртната присъда е заменена с изгнание. Последните пет години от живота си бившият министър прекарва в Березово, където умира през 1747 г., забравен от всички с изключение на вярната си съпруга Марфа, която останала с него до смъртта му.

Кои са останалите знакови сиви кардинали, четете тук, тук, тук и тук.