В Германия, Франция, Финландия, Китай, САЩ и Япония децата също я изучават по 5 часа, но там има изобилие от инженерни и технически кадри

Все по-често учениците казват, че материалът в учебниците няма да им трябва. Те буквално изтърпяват училището, казва психологът Валерия Симеонова

Неистовият стрес за деца и родители покрай матурите и поредните опити на министър на образованието да намери изход от заплетения лабиринт поставят два въпроса – защо децата катастрофират по математика между пети и седми клас? И защо това закъсване ерозира всички усилия на обществото зрелостниците да се насочат към STEM специалности в университетите?

От една страна, икономиката изпитва хроничен глад за инженери - хидроинженери, енергетици, математици, физици и др., където тепърва изкуственият интелект ще играе решаваща роля, а от друга, средното образование по някакъв необясним начин сякаш блокира този процес.

И макар че Министерството на образованието прави възможното, за да стимулира изучаването на различни точни науки и дисциплини, разширявайки приема в техническите университети, капацитетът остава незапълнен. Причините са много, но една от основните е, че мнозинството абитуриенти нямат никакъв стимул дори да опитат да кандидатстват за тези специалности заради грешките, допуснати в системата на средното образование.

Министър Красимир Вълчев допусна, че причината е в недостатъчния брой часове по математика. В момента повечето паралелки в пети клас са с разширено изучаване по този предмет. Затова, ако се сумират, редовните часове заедно с избираемите стават общо 6, а ако към тях се добавят и факултативните, се увеличават на 7 часа седмично. Проверка на „24 часа – 168 истории" установи, че броят им не е много по-различен от този в страните с изобилие на кадри в областта на инженерните и точните науки. Примерно в Германия в пети клас математиката обикновено е 5 часа седмично, във Франция е 4 - 5, във Финландия 3 - 4, но там целта е да се постигнат по-задълбочени познания, в Китай часовете са 5 – 6, в някои училища и повече, но децата са натоварени с много домашни по предмета, в САЩ и Япония часовете също са 5. Тоест въпросът може би опира не толкова до броя на часовете, колкото до това как материалът се поднася и усвоява. Ако надникнем в учебника по математика за пети клас, ще видим, че в него има 156 урока. Всеки един е отделна тема, която се надгражда и усложнява в следващия урок. Тези 156 теми трябва да се вземат за една учебна година в редовните пет часа седмично. При положение че без ваканциите учебният процес е грубо 33 седмици, излиза, че всеки ден трябва да се взема по един нов урок и накрая да останат часове за обобщение. Всеки родител може да установи, че темите варират от десетични дроби, минават през всички геометрични фигури и завършват с геометрични тела. С други думи, всичко е изчислено така, че препускането през материала е програмирано предварително, като не е предвидено никакво време за упражнения, за вникване в материала и за затвърждаване. Учителите дори и при най-добро желание почти нищо не могат да направят, дори когато децата ги молят да преговорят предния урок, защото трябва да вземат нова тема. Така към галопирането се добавя още един проблем – структурирането; при него всеки пропуск в даден урок води до невъзможност да се проумее следващият. Поради тази причина частните уроци стават неизбежни, но тъй като търсенето расте с непрекъснато закъсващите петокласници, цените им стремглаво растат – при някои учители варират между 25 - 30 лв. за 45 минути, а при други между 40 и 50 лв. за 60 минути, констатират родители.

При това положение съвсем естествено се стига до резултатите на матурите в седми клас. От 2019 г. до 2024 г. те варират от 51 до 55 точки, или ако ги преведем в оценки, това е много малко над 4. В София, където децата масово ходят на частни уроци, те са малко по-високи, като от 2019 г. до 2024 г. се колебаят между 63 и 67 точки. Въпреки всички тези неимоверни усилия от страна на училища, деца, родители и частни учители зрелостниците, които до 2024 г. се явяват на матура по математика, са изключително малко. Предимно от елитните математически гимназии.

Оттук се налага изводът, че между пети и седми клас е необходима генерална реформа на материала, за да се върне естественото любопитство на подрастващите към математиката, разпалвано от учителите до четвърти клас.

ИНТЕРВЮ

Между 5. и 7. клас се убива любопитството на децата

Все по-често учениците казват, че материалът в учебниците няма да им трябва. Те буквално изтърпяват училището, казва психологът Валерия Симеонова

- Г-жо Симеонова, защо децата така драматично закъсват между 5. и 7. клас?

- Един от проблемите, които виждам, е в съдържанието на учебната програма, която е тежка, включва голям обем теми, в същото време няма достатъчно предвидено време за упражняване и задълбочаване. Така се получава усещането у деца и учители за постоянно препускане, без възможност да се вникне в съдържанието в достатъчна степен.

Между 1. и 4. клас уроците често са игровизирани - поради възрастта на децата учителите проявяват креативност, за да могат да привлекат вниманието им. Това прави учебния процес забавен, децата съответно имат позитивно отношение към него, учат с желание и така усвояват в по-голяма степен учебния материал. В 5. клас традиционно учителите смятат, че учениците вече са „големи" и уроците трябва да са поднесени „сериозно". Обаче еднообразният начин на поднасяне на материала без позитивни емоции в процеса на учене пречи на учениците да се ангажират с учебното съдържание и поради тази причина ученето не е ефективно, а оттам и резултатите са по-ниски.

- Дори учителите смятат, че математиката е прекалено трудна в пети клас и децата губят интерес към нея още тогава, като тази демотивация продължава до 12. клас. Имат ли вина учителите?

- Нямам експертизата да коментирам учебното съдържание, въпреки че много педагози подкрепиха идеята, че трябва да бъдат добавени още часове по математика за упражняване, за да може учениците да развиват по-добре уменията си. Със сигурност обаче смятам, че учителят е отговорен за начина на поднасяне на учебното съдържание и че всяко учебно съдържание би могло да бъде поднесено по достъпен и близък до живота на учениците начин. Така че реално децата да могат да видят приложението му в реалния живот. Често чувам от децата в тази възрастова група, с които работя, да казват: „Това няма за какво да ми трябва в живота". Ролята на учителите, на методистите, разработващи учебните програми, на авторите на учебници е да покажат на децата как това, което учат, ги касае и може да бъде приложено в реалния свят. Децата няма как да достигнат до това сами, без помощта на възрастните.

- Ако системата убие естественото любопитство на децата, какви може да са последиците и възможно ли е то да се възстанови?

- Любопитството е свързано с ученето тип „проба-грешка", с ученето от опита. Обикновено, когато проявяваме любопитство към нещо, то елиминира тревогата, че можем да сгрешим, и ни отваря към това да се учим от допуснатите грешки и да регулираме подхода си на базата на тях. Именно това учене от опита и проявата на любопитство ни позволява да се адаптираме и развиваме. Когато естественото ни любопитство е убито, това елиминира и възможността да бъдем адаптивни, да надграждаме и развиваме уменията си.

Смятам, че сме свидетели на последствията – „изтърпяването" на училището като място, на което ти е неприятно да бъдеш, но „така трябва"; тази липса на задълбочаване и вникване в различните учебни предмети води до липса на реален опит от каквато и да е сфера, съответно липса на развитие на каквито и да е умения и съответно пълна неподготвеност за пазара на труда. Неслучайно сме свидетели на голям процент младежи, които нито учат, нито работят. Нерядко можем да наблюдаваме младежи с нереалистични представи за своите умения и напълно нереалистично очакване какво трябва да бъде заплащането за тези умения - тоест т.нар. ефект Дънинг-Крюгер, при който колкото съм по-некомпетентен, толкова по-убеден съм в своята компетентност. Липсата на умения, чрез които младежите да се реализират, неумението да полагат усилия, за да постигнат целите си, тласка много младежи към търсенето на „бързи печалби" и те попадат в капана на хазарта, търгуването с наркотични вещества, бързите кредити и т.н.

В същото време децата са жадни за разнообразие, естествено любопитни са, в постоянно търсене са на ролеви модел. Един учител, който се отнася с уважение и разбиране към тях, който организира учебните си часове така, че те да са активните участници, те да откривателстват, да експериментират, да пробват и да могат да грешат, без да бъдат порицавани, може да бъде ролеви модел за тези деца, който да ги тласне в позитивна посока на развитие. Всеки от нас помни поне един такъв учител и може да посочи и до ден днешен как този учител е допринесъл за формирането му като личност. Всъщност децата само това чакат.

- От една страна, е добре да има национално външно оценяване, от друга - матурите създават кошмарен стрес у децата, особено в шести, седми и в 12. клас. Питам се как едно дете или тийнейджър може да се справи с всичко това, ако не успее да постигне желаната цел? Не остава ли на някакво дълбоко ниво усещането, че се е провалил?

- Всъщност това, което най-често травматизира децата и тийнейджърите, са свръхочакванията и разочарованието на родителя, ако детето не е постигнало очакваните резултати. Често като родители искаме децата ни да се справят максимално добре, но когато те не успяват, много родители не са в състояние да приемат неуспеха на детето си. Разочарованието им си личи по погледа, жестовете, тона на гласа, а понякога е и директно изказано. Детето се чувства неприето и неодобрено от най-близкия си възрастен. Това не води до по-голяма мотивация, а до преживяване на отхвърляне, на отнемане на любовта - често децата разчитат разочарованието на родителите си като „Аз не те обичам вече, след като ти не успя". Това може да доведе до депресивни и тревожни мисли („Аз не съм достоен за родителите си", „Аз съм пълен провал", „Не заслужавам нищо"), до опозиционно и провокативно поведение („Ако ти не виждаш усилията ми и не ме одобряваш, аз наистина ще правя неща, които няма да ти харесват и не одобряваш"), до апатично отношение („Нищо няма смисъл, нищо не ме интересува").

Тоест дали едно преживяване ще се превърне в травма, зависи от това как възрастните ще подкрепят детето при преминаването му през това преживяване. Като насърчават положените усилия, а не да се фокусират върху крайния резултат. Да забелязват всяка направена стъпка и заедно с детето си да набелязват следващата. По този начин ще развият нагласа за развитие у детето си. Нагласата за развитие е това, което отличава успелите хора, тя е ключова, за да се справяме с предизвикателствата в живота. Когато акцентираме върху положените усилия, а не върху крайния резултат, учим децата, че знанието и уменията не са нещо, което ни е дадено, а нещо, което изграждаме през пробата, грешката и ученето от нея. По този начин дори провалът се превръща в повод за учене и развитие. Което пък е единственият път към успеха.