Нямам търпение да ви разкажа как пътувах с британски влак с парен локомотив. 🤣

От Лондон отидох до чудното градче Рай (Rye) с влак. Прецених, че ще е по-лесно за мен, защото то е на юг, а после с кола тръгвах от Лондон на север. И след като прекарах един ден в Рай, на следващия ден взех влак и автобус и стигнах до крепостта Бодиам, построена преди 700 години.

Обикалях, снимах, полудях от жега (аз съм напът да протестирам официално срещу новите метео условия на Острова!) и стана време да се върна. Но се оказва, че съм изпуснала за 4 минути автобуса, който да ме закара до влака и трябва да го чакам още два часа.

Чудя се какво да направя и в този миг в далечината виждам черния пушек на парния локомотив, който като атракцион вози хората между няколко околни града. Отварям спешна крачка и накрая, като почти тичам, се хвърлям пред машиниста и питам дали скоро ще потегли.
- След една минута, мадам.
- Аз може ли да се кача?
- Ако желаете това, мадам.
- От коя врата?
- От някоя врата, мадам, защото аз ще тръгна.
- Но нямам билет.
- Това няма общо с тръгването ми, мадам.

Служител на гарата учтиво ми отваря врата на старовремски вагон и се мятам вътре. Оказва се, че това е най-старият вагон в Англия, предвиден за хора с увреждания и вътре се возят една млада жена и неколцина много по-възрастни пътници в инвалидни колички. С тях са семейства, внуци и има достатъчно обикновени седалки за пасажери като мен.

Аз съм тичала като луда, а жегата е страшна. Изваждам лице през прозореца, но веднага ме посипват сажди и се прибирам обратно.
Скоростта ни е като в обикновен български влак, поклащането също. За всеобща радост се чува и свирката.

Идва кондукторът, който не разбира в първия момент, че съм нов пътник, но аз му казвам, че нямам билет. Той примижава, отдалечава глава и казва, че според него съм на не повече от 16, затова ученически билет е правилният избор за мен. Смеем се.

И после влакът спира, за да налеят вода в локомотива. Чакаме 20-тина минути. Веем си кой с каквото намери. Аз не бива да се жалвам – това са стандартни условия в БДЖ.

Потегляме, возим се, жега е и хоп – спираме отново насред нищото – от едната страна гора, от другата поле. След още 20-тина минути кондукторът идва на бегом и съобщава, че локомотивът се е счупил. В целия вагон само един човек избухва в смях: аз.

Налага се да обясня на всички откъде ида, как пътуваме с влак в България и че когато стане нещо такова, у нас вече слизаме и бутаме влака. Не ми вярват, но аз вадя статия на телефона и я пускам на гугъл транслейт. Събират се няколко глави, гледат, цъкат и вече ми вярват.

Питейната вода, която доскоро е била платена, изведнъж става безплатна и ни я раздават подред (иначе е по 3,5 лири бутилката!).

Влакът стои на място и не мърда. Оказва се, че сме на около 250 метра от крайната ни гара. Предлагам да действаме като в България – който може слиза от влака и ходи. И това не можело. Било опасно. Хай, холан, бе хора – ние в България си ходим по всякакви релси. Ай, вай, сакън – не може! Е – как да им обясня, че всичко може, като става дума за жп транспорт!

Чакаме още да дойде електричка, която да ни изтегли за въпросните 250 метра. Нищо не разбират британците от справяне с проблеми в жп транспорта.

Най-накрая пристигам и в Тентерден, където ставам свидетел как по главната улица на градчето двама младежи като щури разкарват някакви дивани насам-натам – влачат ги, носят ги, пързалят ги, но го правят с голям ентусиазъм. Аз политам с дрона за малко над местната църква и пристига моят автобус, който ме откарва до центъра на Рай и там вече съм буквално в рая 😉

За първи път включвам и видео-история. Ами - модернизирам се ;)
*От фейсбук