Мирът е като жената, казваше израелският държавник - има хубави и грозни, но вземаш каквато има. Важното е, че не е мъж

Главата му е горе, високо в небето, но краката му са затънали дълбоко в калта.

Вероятно това е едно от най-успешните кратки определения за покойния израелски държавник Шимон Перес, които съм чувал.

Казват, че авторът на тези думи е много близък съратник на Перес, човек, който го е познавал отблизо. Опитал му е и меда, и жилото, както казваме у нас. Не е тайна, че Шимон

Перес бе много

по-харесван и

популярен навън,

отколкото вътре в Израел. В последните години като единствения останал жив от бащите - основатели на еврейската държава, той се радваше на заслужено уважение от израелците. Но невинаги е било така. Повече от половин век във висшата политика му бяха гарантирали не просто опоненти, а откровени врагове. И в случая дори не говорим за палестинци или араби, с които имаше по-чести поводи да намира общ език, отколкото с хора дори от неговата партия.

Перес беше вече трета година президент, когато през 2010 г. го срещнах в Йерусалим за интервю. Предстоеше му държавна визита в България и бе търпелив да дискутира всякакви въпроси, дори и дежурни провинциални инсинуации, с каквито ние, българите, се славим. Малко преди посещението някой у нас бе пуснал партенка, че е възможно България да бъде домакин на тайна среща между израелци и палестинци. Та трябваше да го попитам дали е възможно да се случи нещо такова.

Защо не си гледате вашата си работа?! Е, не ми го каза по този начин. Все пак бе майстор на дипломатическите витиеватости. Спомена, че българите сме пословично гостоприемни и би трябвало да рекламираме повече красотата на природата си, вкуса на храната си и... бла-бла. Гласът му беше равен, изказът - обигран... Но когато настоях за по-конкретен отговор, като че ли видях искра в погледа. И един по-нетърпящ възражения глас, с който без допълнителни усуквания ми заяви, че

израелците нямат

нужда от нашите

медиаторски услуги,

за да се срещнат с палестинците, които познават добре. Допълни, че единствено САЩ биха могли да имат роля в решаването на част от проблемите - тези със сигурността, с бежанците и т.н.

И беше прав. Видях искрата още два пъти до края на разговора - когато поспорихме за “Хамас” и когато го попитах дали не се чувства тъжен и безполезен след толкова много усилия за мир, оказали се напразни.

А иначе не криеше, че му е приятно да го наричат Човек на мира. Световните медии му лепнаха това лигаво определение, след като през 1994 г.

получи Нобелова

награда за мир

заедно с Ицхак Рабин и Ясер Арафат заради преговорите в Осло, които вещаеха появата на независима палестинска държава.

После Рабин и Арафат си отидоха и Перес остана едноличен собственик на титлата “Човек на мира”. А парадоксалното в цялата работа е, че едва ли в Израел има друг политик, направил повече за войната от Човека на мира.

Години наред израелците деляха политическия си елит на две групи - на костюмари и униформени. Често пъти на униформените, тоест на тези с реален военен опит, макар и вече цивилни, се гледаше с по-голямо доверие. Перес никога не се е числял към тази група.

Винаги са го вземали за интелектуалец, философ, дипломат, хамелеон, тарикат... с една дума - костюмар. И въпреки че това нямаше нищо общо с начина, по който израелците го възприемаха, или с начина, по който самият той искаше да изглежда, Шимон Перес бе тясно свързан с милитаризма. По-тясно от всеки друг политик, дошъл от редовете на армията или службите за сигурност. Той е човекът,

положил основите

на технологичната

суперсила,

която е израелската отбрана днес. А също и човекът, който може да бъде наречен движещата сила зад създаването на израелската ядрена програма още от нейното начало през 1950 г.

Всъщност Перес започва кариерата си от Министерството на отбраната и там е първото му назначение на важен държавен пост още докато е 29-годишен. Просто оттогава е минало твърде много време и почти няма живи хора, които да си спомнят този период на Шимон Перес. За кратко дори е бил командващ флота. Работил е и за създаването на израелската авиоиндустрия. След като с помощта на американците модернизира армията и въоръжението, Перес успява да убеди премиера Давид Бен-Гурион да избере французите като партньори за ядрената програма и израелските ВВС. Целият принос на Перес за ядрената мощ на Израел едва ли някога ще излезе наяве, защото тази програма и до днес остава недекларирана. Нашата “текстилна промишленост”, както самият Перес често я наричал на шега. Въобще цялата роля и връзката на Шимон Перес с военната доктрина на Израел е нещо, което не може да не се спомене. То е важна част от образа на “бащата на нацията” и “бореца за мир и дружба”.

Мирът струва скъпо, но войната струва още по-скъпо. Това са негови думи и би трябвало да бъдат взети сериозно, особено когато са казани от човек с такъв принос към всички войни, които израелската държава е водила от създаването си през 1948 г. до днес.

За повече от половин век активно участие в политиката Перес бе на почти всички основни длъжности в държавата. От министър на отбраната, на външните работи, че дори и на транспорта до три пъти премиер и президент на страната (2007-2014). И ако има нещо, за което е критикуван най-често, то е за това негово неустоимо желание да е в политическата власт. На всяка цена. Без значение от конкретния временен пост. И без значение от почти станалите му втора природа изборни загуби. Да, всъщност Партията на труда никога не е печелила с него начело. Самият той дължи два пъти премиерското кресло на Ицхак Рабин. Първия път през 1977 г., когато Ицхак Рабин подава оставка след скандал за авоари в чужда банка, и през 1995 г., когато Рабин бе убит от израелски фанатик. Тогава Перес пое управлението на страната с идеята, че извънредните избори ще го бетонират на власт и ще може да влезе в историята не просто като преговарящия в Осло, а като човека, довел докрай решението за две държави и извоювал траен мир с палестинците. Вълната от самоубийствени атентати обаче само осигури изборния му провал.

По време на този именно премиерски мандат Перес допусна да се случи и нещо ужасно, което ще остане в историята вероятно като най-съдбовната му грешка. А освен това оцапа прозвището му Човек на мира с обвинението “военнопрестъпник”. За много палестинци той е единствено отговорният за клането в Кана, Южен Ливан, през 1996 г., когато 106 цивилни бяха убити при израелска атака на лагер на ООН. По това време Перес е не само премиер, но изпълнява и длъжността военен министър, поради което с право отговорността тегне основно върху него. Макар да се опита да излезе с обяснението, че Израел не е знаел за наличието на цивилни в лагера, а с течение на времето и да неглижира случая, личеше, че този факт истински го терзае.

Ако ме запомнят като човек, спасил живота на поне едно дете, това ще е истинската ми награда. Така отговори на въпроса с какво смята, че ще остане в историята. Вероятно Перес е спасил много животи, но със сигурност този на децата в Кана не е сред тях. Да, неговият светъл образ има и много сенки.

И въпреки ужасите на всички войни, в които имаше пряка или индиректна роля, Перес маниакално вярваше, че мирът е възможен. Повтаряше го, сякаш за да убеди не толкова целия останал свят, а самия себе си.

Така беше и по време на срещата ни през 2010 г. Мир беше най-често употребяваната от него дума. Разбира се, отдели много време и на любимата си тема - технологиите, научните постижения, новия свят без граници, в който всички заедно ще живеем по-добре. Главата на този човек наистина бе зареяна в небесата. Инстинктивно погледнах към краката му, за да видя дали няма кал по обувките, както бе според определението на онзи негов съратник. Кал не се виждаше, разбира се, но погледът ми спря върху

подгъва на единия

крачол на панталона

му. Беше се разшил

и висеше нелепо

Какво пък, казах си, истински визионер, който гледа повече напред и нагоре, отколкото в земята. После отново се върна на темата за мира. Този човек явно не се отказваше лесно.

Но, г-н президент, опонирах му аз, Осло беше преди 15 г., а нищо не се е променило. Напротив, отвърна той, много неща се промениха - и преди казваха, че никога няма да се разберем с арабите, но ето, постигнахме мир с Египет и Йордания, изтеглихме се от Ливан, със Сирия се успокоихме... Попитах го какво е за него мирът, как си представя мира, защото очевидно имахме различни виждания. Гласът му тук отново стана равен, влезе в онзи режим, когато вика на помощ чувството си за хумор. Мирът е като жената, отвърна с лека усмивка. Има хубави и добри жени, но има и такива, които не са много добри. И какво да се прави - вземаш каквато има. Хубава, грозна, но поне не е мъж. Мислех да го попитам дали не е твърде стар, за да продължава да се надява на хубава жена, и съм сигурен, че щеше да разбере хумора ми, но не събрах сили. Зададох въпроса по друг начин -

вярва ли, че

ще доживее

да види мира,

ще се случи ли в рамките на този живот? Да, разбира се, отвърна той, без да му трепне окото. Не мисля, че искаше да ме излъже. Просто това бе повече негова лична, човешка мечта, отколкото логична прогноза на държавник. Затова и не съм изненадан, че не се случи, както ми каза.

Накрая на разговора си позволих да го нарека непоправим оптимист. Тогава той отново се усмихна и пусна в обращение онази своя прословута реплика: “Препоръчително е да бъдеш оптимист. Защото песимистът и оптимистът умират по един и същ начин. Но живеят различно.”

Е, със сигурност можем да кажем, че Шимон Перес живя един различен живот.