Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

През 1991 г. свирех на китара пред НДК, защото имах само 20 стотинки в джоба

Денят 18 септември 1991 година има особено значение в моя живот. Макар, че утрото беше слънчево и ведро есента вече правеше първи опити да влезе във владение през следващите дни. Листата на кестените първи се бяха предали и повечето шумоляха в краката отколкото с багрите си да красят дърветата. Беше сряда, средата на седмицата и отивах с надежда към мястото, където наемаха за работа на строителни обекти. Предишния ден ударих на камък на Сточна гара, където хамалувах , когато не работех по строежи. Но желаещите да „спортуват” активно на рампата бяха се увеличили, а работата драстично намаля през последните дни. Бръкнах в единия си джоб, за да се уверя с какво разполагам. Имах няколко билета за автобус и някакво листче с телефонен номер. В другия джоб напипах две монети. Спомням си го като че беше вчера. Бяха две по 10 ст. Това беше всичко с което разполагах. За първи път стигах това положение като семеен с дете. Винаги съм бил отговорен и затова ми е трудно. Ако бях някоя пройдоха щеше да е лесно. Майната му и това. Но аз не бях от тези. Имах отговорности към жена ми и към тази малка, сладка кукла на две и половина, която ми се хвърляше на врата с цялата си обич и не я интересуваше, че времената са трудни. Те винаги са такива. Зависи в какъв период на живота си. Е, моя период беше тройно критичен. Добре се справях в строителството. Арматурист, заварчик, кофражист и особено с дърводелската работа! Няколко пъти ме търсеха специално мен, когато ставаше въпрос за направата на хубав и здрав покрив. Но днес и тук пушещите нервно бяха повече и в не толкова добро настроение. Взеха двама за наливане на бетон и двама за някакви плочки. Другите ни поздравиха с песента „Ненужен”, но все пак останахме да чакахме с надежда почти до обяд и после бавно се разотидохме, защото есенното слънце не ни щадеше особено. То си имаше работа постоянно. Не беше като нас. След десетина дни учебния процес се подновяваше и отново щях да се отдам на музиката и усвояването на белкантото. С удоволствие учех пеене и взимах уроци при добри педагози, но и те си искаха своето. Както знаем безплатен обяд няма. Шест билета за градския транспорт и две по 10 стотинки… С единия билет се прибрах, но по пътя, докато се возех в девятката реших, че е време да се обърна за съдействие към старата китара. Още с влизането потърсих калъфа. Беше подарък от жена ми. Сложих вътре китарата, проверих дали имам перца за свирене, дръпнах ципа, метнах я на гърба и тръгнах. Реших, че подлезът на НДК е подходящо място за начинаещ уличен музикант. А такива в онези години още не се срещаха в София. На Орлов мост имаше един гайдар и повечето смятаха, че нещо му хлопаше дъската. А всъщност той беше прекрасен човек с много дълбока и фина душа. Но и на него животът му беше извил ръцете. Тогава подлезът на НДК беше, нещо като сегашните молове. Само гъзарски магазини! Избрах едно място до междинните стълби между два магазина. Един за мъжка мода и един за козметика. Отсреща имаше някаква бижутерия. Отворих калъфа и извадих китарата. Това беше моментът в който осъзнах, какво предстои да направя и ме побиха тръпки. Пръстите ми бяха изтръпнали, гърлото сухо и празно… Прехвърлих през глава колана на китарата и започнах да я намествам. Както и да я поставях все нещо не ми беше удобно. Все едно, че за първи път щях да свиря. В гърдите ми се беше събрала такава топка и растеше, растеше, та чак не оставаше място за сърцето. А то страдаше. И въздух нямах да запея. Нищо нямах. Спомням си, че дълго настройвах китарата. Огромното притеснение идваше от погледите на хората. Повечето ме гледаха странно и с пълно неразбиране. Някои ме пронизваха с враждебност , която преминаваше в смачкващо пренебрежение. Очаквах поглед, който да ми даде малко добро. Само как го чаках, ако знаете. Чаках го с цялото си същество да ми даде онзи импулс, който да накара гърлото ми да се отпусне, а пръстите да спрат да треперя и да слушат главата и сърцето, и да започне да излиза музика от тях. Нямам представа, колко време съм бил в това състояние. Седя с китарата в ръце. Пред мен отворен калъф очакващ някакво възнаграждение. Но възнаграждение за тъжната гледка, която представлявах не очаквах да получа. А вечерта ми се искаше да зарадвам Бени с нещо мъничко от татко. В някакъв момент една жена, която явно работеше в отсрещния магазин, се спря пред мен с широка усмивка и закачливо ме подкани: „Хайде изкарай някоя хубава песен с тази китара, че след малко си тръгвам.” Това беше. Сякаш думите и ми доставиха електричеството от което имах толкова голяма нужда в този момент. Ударих ла мажор, но не запях в такт, защото не очаквах, че ще излезе глас от мен, но някак си подхванах „Сини велурени обувки” на Елвис. Първия куплет не ми се получи, както трябва, но адреналинът вече беше започнал да си върши работата. Втория куплет тръгна по-добре. Хората започнаха да се обръщат и да ме заглеждат с повече интерес. В края на песента Жените от магазина за бижута дойдоха към мен и видимо развеселени оставиха първите монети. Винаги ще съм им благодарен и до днес. И те го знаят. Е, започна се. С всяка песен ставах все по уверен. Редувах песни на Елвис, Том Джоунс, Пол Анка, Рой Орбисън, Битълс, Смоуки, Уйтснейк и нашите Тангра, Сигнал, Щурците, Турбо, Фактор, LZ, Георги Минчев, Орлин Горанов, Георги Христов, Борис Годжунов, Васил Найденов и други. Но нещата ставаха различни , когато подхващах серията от италиански канцонети!!! Хората започнаха да се заслушват, усмихваха се, застояваха се при мен. Някои пускаха монета и дори банкнота и продължаваха. След финала на "О, соле мио" имаше и доста аплодисменти. Така посрещнах есента и изкарах зимата. Още на втория ден управителите на някои от магазините започнаха да ме гонят. Беше унизително. Но само след няколко седмици същите започнаха да правят график пред кой магазин, колко време да пея, защото установиха, че така им привличам клиенти. И така всеки всеки ден към 16:00 часа аз отивах там на работа с китарата и до 19:00 часа не спирах да пея и свиря любими за онова време песни. Започнах да имам „фенове”, които минаваха специално от там, за да ме послушат. В калъфа за приходи, понякога се събираха повече друг път по-малко, но ми стигаха да живеем относително добре. В следващия откъс от „Урок за мъже" ще ви разкажа за някои „приятели” които се правеха, че не ме виждат в подлеза с китарата. Срамуваха се. Други пък, с добри души и сърца, идваха при мен и ме поздравяваха, подкрепяха ме. След, години, когато станах популярно лице от телевизионния екран, онези срамуващите се от мен, не пропуснаха отново да заявят приятелството си и колко ме уважавали. Е, аз вече знаех истината... Ще ви разкажа и за една японска група в подлеза на НДК, която промени животът ми. Но първия ден в подлеза, оня 18 септември 1991 година, няма да го забравя никога! След 2 часа и половина в подлеза на НДК аз вече притежавах цели 16 лева и 70 стотинки! Късметът на начинаещия. Аз се чувствах богат и благодарен с тях, защото в онези години това бяха доста пари. Или поне за мен беше така.

Благодаря на онези от вас, които прочетоха този откъс до края. Вие сте от онези, другите, които заслужават повече...

*От фейсбук