Братята Христо и Марин Генчеви станаха изключително популярни в социалните мрежи по време на кампанията, в която родителските организации се бореха с бившия социален министър Бисер Петков.

Те смятат, че завареното законодателство, Националната стратегия за детето и впоследствие Законът за социалните услуги копират модела за “закрила” на деца от страни като Норвегия. Генчеви многократно настояваха за диалог, но министерството не откликна. Сега, когато новият социален министър Деница Сачева предложи разговор, двамата братя бяха първите, които призоваха родителските асоциации да приемат подадената от правителството ръка.

Баща на братята, които ще посредничат в горещия конфликт, е един от най-известните ни архитекти и анализатори - проф. арх. Христо Генчев.

- Как се получи така че двамата бяхте първите, които призоваха да се търси компромис между правителството и родителските групи във фейсбук?

Христо: В момент става въпрос не толкова за компромис, а за диалог. Министерството трябва да чуе и разбере притесненията на родителите, а родителите трябва да чуят и разберат притесненията на законодателя. А това става само в добронамерен диалог.

Първото, което искам да уточня, е, че ако в един момент трябва да се правят компромиси, то трябва да става дума не за компромис по отношение на защитата на неприкосновеността на децата и семействата, а за това как да бъде постигната тази защита. Поначало

като родители ние искаме да защитим

неприкосновеността

на семейството и децата, но същевременно си даваме сметка, че правителството има определени ограничения как може да бъде постигнато това.

Те освен на притесненията на родителите трябва да отговорят и на нуждите на децата с увреждания, на самотните възрастни хора и много други групи, които зависят от социалната помощ.

Двамата с Марин имаме богат житейски опит във водене на диалог. Надяваме се, че ще има родителски организации, които ще седнат на масата, на която следващите години ще се вземат ключовите решения по отношение на семействата и децата. Когато се обсъждат социалната политика образованието, здравеопазването, демографската политика тези организации трябва да са там и да защитават интересите на българските семейства. Надяваме се, че както правителството преговаря с неправителствения сектор и фондациите, така трябва да разговаря и с Църквата и родителските групи.

- Как стана така че попаднахте в тази ситуация?

Марин: Двамата сме вярващи християни и затова сме и за консервативно развитие на обществото. От друга страна, житейският опит и контактите ни дават възможност да вникнем и в позициите и на другата страна.

- Родителските асоциации сега сякаш не вярват на подадената от правителството ръка.

Хр.: Да, това е големият проблем в момента. В родителските групи има натрупано много недоверие към правителството. Те основателно са развили подозрителност към това, което им казват представителите на държавата, защото прекалено дълго бяха игнорирани, осмивани, представяни в неправилна светлина.

- Наричаха ги сектанти заради притесненията им?

Хр: Това бе един много елементарен опит за пиар, който изигра лоша шега на правителството. Много от проблемите изобщо нямаше да ги има, ако се действаше своевременно, без да се осмиват хората. Неслучайно един министър загуби поста си. Темата е много чувствителна, но този пиар и отказът от диалог бяха в основата на голяма част от страховете, защото хората усетиха, че има нещо, което не е наред.

От друга страна, прекомерната подозрителност пречи на диалога. Така че в момента е необходимо да се открие точният баланс. В заключение искам да напомня на родителските групи, че управляващите смениха министър, отлагат ЗСУ, отрекоха се от джендър идеологията и признаха нуждата от диалог. Това е голяма стъпка напред.

М.: По никакъв начин не търсим да бъдем медиатори, защото нито едната, нито другата страна ни е упълномощавала за това. От друга страна, житейския ни опит ни подсказва, че големите пробиви в такава чувствителна ситуация се случват само когато има диалог. Пример в това отношение е Магна Харта. Един протест, колкото и да е многолюден и постоянен, не може, а и не бива да налага закони. От друга страна, правителството трудно може да прилага даден закон, ако той е непопулярен сред гражданите. Ситуацията е патова.

- Защо бяхте сред първите, които призоваха за диалог?

Хр: Тъй като съм предприемач, съм се научил бързо да разпознавам отворените врати. Знам кога нещо ми дава възможност да направя крачка напред. Това обяснява защо с брат ми бяхме първите, които разпознахме положителните сигнали. Те може да се тълкуват като подадена ръка за диалог. В момента

родителските групи имат право да са недоверчиви,

защото те бяха игнорирани, но в случая не е необходимо някой да вярва на някого. Факт е, че новият министър предприе четири многозначителни стъпки и по всяка вероятност министър Сачева очаква да й се даде време да продължи в правилната посока. Затова най-правилното е да й се даде шанс. А родителските организации не губят нищо, ако заемат позицията “да приемем, че сте искрени, приемаме подадената ръка за срок от 6 седмици. А после ще видим”.

М.: Много е важно родителските организации с консервативни позиции да не допуснат този проблем да бъде политизиран. Наблюдаваме желание на няколко политически партии да “яхнат” темата.

- И двамата имате деца, това ли бе определящо да сте толкова активни при отхвърлянето на Истанбулската конвенция, Националната стратегия за детето и Закона за социалните услуги?

М.: Ние бяхме много ангажирани с битката срещу Истанбулската конвенция. Със семейството ми дълго живяхме в Германия и познаваме последиците от тази идеология върху обществото. Това е доста сериозен мотив да участваме в този тип кампании.

Хр: Марин има 7 деца, а аз 4. Затова теми като Истанбулската конвенция, стратегията, Закона за закрила на детето, ЗСУ няма как да не ни вълнуват - когато ги четем, си представяме нашите деца.

- Как се справяте?

М.: Хубавото при нас е, че са горе-долу на една възраст - най-големият е на 11 г., а най-малката на 7 месеца. С децата на брат ми стават една група от 11 деца, които растат заедно. От една страна, това е забавно, от друга, е напрягащо, но ни прави много щастливи. Бабите и дядовците също са много доволни, че около тях има толкова много деца. Справяме се. Всъщност не е чак толкова трудно, колкото си мислят повечето хора. В много аспекти дори е

по-лесно да имаш повече деца,

защото те се занимават едно с друго. Много държим да не гледат телевизия и те са свикнали да си играят, да се пазят, да си помагат.

Хр.: При нас има три големи момичета, най-голямата е на 10, а най-малката - на 5, четвъртото е момченце, от което каките са във възторг. Развиват майчински инстинкти от най-ранна възраст. За нас това е съвсем ново преживяване с младеж в къщата.

- Как стана така, че сте работили по проекти с едни от най-големите архитекти на нашето време?

Хр.: Завърших архитектура във Виена и там получих най-високата образователна степен по нашата специалност. Същевременно преди 25 години влязох в индустрията на стъклено-металните конструкции. Оттогава това е моето професионално поприще.

Първоначално започнах работа в една австрийска фирма, която ме изпрати в Лондон, а след това, когато се прибрах в България, с годините изградихме

най-голямото проектантско бюро

за фасадни конструкции в Европа. Имаме близо 100 инженери и проектираме фасади за най-големите архитектурни фирми в света. Работил съм с всички големи имена в бранша като Норман Фостър, Кооп Химелблау, Цезар Пели, Заха Хадид и много други. Със Заха Хадид работихме по централната библиотека на новия икономическия университет във Виена и проектирахме цялата фасада на сградата. Всичко стъклено и метално, което виждате на снимките, е дело на нашия проектантски екип. Работата бе трудна, любопитна и най-вече сградата успешно се експлоатира. Ние работихме пряко с немския офис на Заха Хадид. Тези фирми са огромни, в бюрото на Норман Фостър преди 19 години работеха 500 души. По негов проект правихме една сграда в Лондон, която много прилича на летяща чиния, близо до Бетърсий бридж на южния бряг на Темза, на 50 м от централата на Фостър.

- А вие как се озовахте в най-престижния медицински университет на Германия?

М.: Завърших медицина във Виенския университет и след това 4 години работих в САЩ в областта на

невралните

стволови клетки

при техния откривател Рон Маккай. След това се прибрах да специализирам неврохирургия в България и впоследствие заминах със семейството си за Германия, където станах доцент в най-стария им университет в Хайделберг - там съм преподавател по неврохирургия. По-късно станах началник на клиниката по неврохирургия в Окръжна болница и едва след това отворих свой център за гръбначни заболявания. Така че може да се каже, че съм в медицинско-научната част.

Наскоро написах един специален справочник за гръбначни заболявания, който обяснява на пациентите как се вземат решенията в гръбначната хирургия - кога трябва да се изчака и кога да се оперира.

- Хайделберг е нещо като светая светих на медицината в Германия? Общоприето е, че там нивото е много високо.

М.: Това е най-старият, голям и реномиран университет на Германия. В медицината е на водещо място, но за там Господ ми отвори вратата, защото не на всеки се дават подобни възможности. Изискванията за хабилитация там са много тежки, а когато трябваше да стана доцент, от мен изискаха двойно повече от обичайното. Никой не ми обясни защо, но ми отне 2-3 години допълнителен труд да успея. Голямо усилие беше. Често ни питат как сме постигнали това? Хората виждат едната страна, а от другата са

тръшнатите врати, страхът от провал,

стимулът да си самостоятелен, да се бориш с всички сили да си свободен. За всичко това се плаща определена цена и това е липсата на сигурност. И двамата сме предприемачи, зависими изцяло от труда си. В такава ситуация сме доста по-чувствителни към възможностите, които се отварят, защото сме пропуснали страшно много. Ние непрекъснато търсим как да се изкачим на следващото ниво и може би именно това ни накара спонтанно да призовем родителските асоциации да започнат да “приемат подадената ръка на министър Сачева”. Просто видяхме ползите от това.

В крайна сметка диалогът ще се случи. Със Светия синод, с евангелските църкви и с родителските организации. Разбира се, ще има групи, които ще искат да продължават да протестират, но така те ще се самоизолират. Тези групи, които приемат, че диалогът е разумната стратегия, ще имат впоследствие най-голямо влияние. Трябва да внимаваме да не се измести фокусът към нови теми. Следващите месеци не трябва да забравяме, че актуалната цел е да подсигурим неприкосновеността на децата и семействата. Всичко друго подлежи на договаряне. Много опасно е някой да повярва, че отмяната на един или друг закон е целта. Не, целта е да се защитят семейните отношения в дългосрочен план от външни посегателства.